Мой разказ в първия брой на “Виж! Варна”

 

alt  

  През юли 2014-та излезе първия брой на безплатното културно-информационно издание “Виж! Варна”. Списанието е варненският вариант на бургарския оригинал. Много е симпатично и полезно, поне в първия брой компанията ми е страхотна! Гледам на това си участие като на малко нестроен, но интересен експеримент с отворен край. Пък и от такива текстове човек има какво да научи, най-вече за себе си…:)

Така че, четете (стр. 41), наслаждавайте се и следете броевете на “Виж! Варна” 🙂



————————

Вихра от Варна


Вихра подритна с връхчето на десния си кец едно камъче, то се изстреля право напред, успоредно на бордюра и стигна чак до средата на малкото кръстовище на уличките в Гръцката махала.

Това някак я накара да се замисли за града си, за Варна. Беше родена тук, изкара всички училищни години и дори висшето си образование в града. Когато беше по-млада и с много високи очаквания от живота (като всеки млад човек, нали), не можеше да си представи, че ще остане да живее сред тази анархия в България, че през целия си живот ще върви по тези прашни улици и по тези разбити тротоари. Просто нещо й подсказваше, че няма как да остане. Тя е родена да живее в ред, красота и вдъхновение. После, някак постепенно, свикна с реалността, но без да се примирява. Винаги се е опитвала да подобри нещата, винаги за общото благо, за другите, за всички… Тогава интуитивно разбра, че ако иска да остане тук и едновременно да е в мир със себе си, трябва да действа сама. Да прави каквото е по силите й, а не да чака някой друг да го свърши, да „оправи” града и живота на всички да е слънце.

Затова се записа да учи архитектура. Тогава само го усещаше, сега го знаеше. Беше благодарна, че се бе вслушала в шептенето на своите ангели и бе учила точно това. Искаше да допринася за разхубавяването и добрата функционалност на града. После специализира съвременна градска среда. И ето я – тук и сега! Заработи усилено и отдадено в тази посока и… Виж! Получи се! Усилията дори и на един човек, стига да са наистина честни и благородни, се възнаграждават.

Изпитваше силна потребност от честност и справедливост, някакъв робин-худовски синдром. С времето разви и умерен местен патриотизъм. Запъна се и вече не искаше да емигрира. Преди време се смееше на своя приятелка, която казваше „Искам да живея сред българи, около мен да се чува само българска реч”. После приятелката й заговори за емиграция, а Вихра все повече се вкопчваше във Варна.

Харесваше града, беше станал част от нея. Харесваше старата му част, достолепните стари къщи с орнаменти и украси по фасадите, красивите схлупени църкви с поддържани градинки, Римските терми, музеите… Обожаваше цялата Морска градина – от Морска гара, през Аквариума, Летния театър, Зоопарка, Буните, та чак до големия завой под „Почивка”.

Ах, тази хубава Варна, така искана, така желана, обект на хиляди интереси. За управлението, признаваше си тя, имаше какво да се желае, но вярваше, че със смелост и активност хората и градът им можеха да се справят с тези вечно незасищани апетити.

И морето! Това синьо-зелено, сиво, често и да, черно море! Най-живото нещо във Варна, най-любимото, най-характерното… Неустоимо привличащо тези, които са далеч от него и даващо успокоение и сила на тези, които живеят край него. Морето!

И каква е тая история с вечното сравнение с Бургас! Вихра се дразнеше от нея. Това са два съвсем различни града (с някои изключения, като еднотипните Морска градина и ЖП гара), със съвсем различна история, време и начин на възникване и въобще… Няма нужда от сравнения и превъзходства, по-скоро от приятелства и партньорства.

Така! Добре. Всичко ще се нареди.

Вихра отново подритна пак същото камъче. Този път то отиде дори още по-далеч от преди…

 

 ————————

 

 Запомнящо се и вълнуващо лято, банда!

 

 

FAITH NO MORE + BAD RELIGION – Богове в …Гърция, къде другаде?

   Просто няма по-подходящ ден, за да си кача тази стара статия, убедена съм. Скучно, студено, усеща се като… Днес трябваше да бъда на друг концерт и с приятели в Пловдив, а си седя вкъщи по пижама, болна като куче, кашляща и грижеща се за две болни деца… Да, няма по-подходящ ден за точно тези спомени.

 

 

 

   Публикувано през август 2010-та тук

 

 

  Да избегна отиването в Атина на фестивала EJECT беше по-трудно, отколкото да отида. Сериозно. Всички обстоятелства се навързваха като по магия и всичко водеше натам. Първо – наистина много съжалявах, че не отидох на Sonisphere в София и пропуснах една от най-любимите си групи евър, дошла ми на крака (Alice In Chains, разбира се). Второ – все ми се искаше да отида и аз на някои от местата, които мои приятели анонсираха като тяхна следваща цел. Затова, когато приятелката ми си пусна статус със сайта на фестивала, мисля, че реших в първите две минути. Трето – е, признавам, такива съвпадения са наистина рядкост – двете основни групи на фестивала бяха точно двете любими групи на мъжа ми и на мен – и то – откакто се помним. Като му го показах, той започна да заеква, каза, че това било турнето по случай 30-годишнината на Bad Religion и че едва ли повече щели да дойдат в Европа. И това беше. Човек не бива да се противи на съдбата си. Нали?

  После беше лесно. Изпълнихме на практика (и то по един класически начин) правилото: „Когато искаш да направиш нещо, намираш начин. Когато не искаш – намираш оправдание” На бърза ръка се разбрахме с приятелката ми, намерихме пари, освободихме се от работа (въпреки че това беше слабото звено!), уговорихме бабите да гледат децата (при всяка по едно, колко сме великодушни, а!), резервирахме си хотел в Атина, уточнихме начина на придвижване, свързахме се с организаторите, за да сме сигурни, че ще имаме билети и … зачакахме. Моментът на тръгване дойде доста скоро, тъй като въобще разбрахме и решихме късно. Съдба;)

  Пътят беше скучен, дълъг и горещ. Не ми се вярваше как сме се метнали да ходим на майната си с повече време за пътуване, отколкото щеше да е престоят ни там. Разбира се, не съжалявах, но все още не ми се вярваше. В Атина пристигнахме на сутринта в деня на фестивала. В хотела веднага се видяхме с приятелката ми и с още двама нейни приятели от България. Те пък се бяха срещнали с нея там след почивката си. Най-нормалното нещо на света.

  След бърз душ в стаята, се метнахме в изпепеляващата жега на разходка. Едва дишахме, тътрехме се по хълма нагоре към Акропола, правихме си банални снимки, които после щяхме да показваме с едва прикрита гордост (а хората да разглеждат с едва прикрита досада) и не съм сигурна, но май в един момент ми се запали крайчето на полата. Общо взето, се придвижвахме с изплезени езици от кафене в ресторант и после пак в кафене, докато не решихме, че е време да се приберем в хотела, да се съживим и приготвим за фестивала.

 

alt

 

 

   Пристигнахме достатъчно рано в района, за да имаме време да се помотаем между няколко Спортни зали по крайбрежието на квартал Глифада, построени специално за Олимпиадата през 2004-та, докато намерим правилната; да пообиколим паркинга, докато намерим място, където няма да ни остържат колата, да я вдигнат или да ни запушат пътя за излизане; да се замъкнем заедно с увеличаващата се тълпа към входа и дори да си купя шъртка от официалния мърч на феста ( и веднага да се преоблека в някакъв подземен коридор на залата, естествено).

   Също така пристигнахме и достатъчно навреме – в края на втората подгряваща група, само на една от Bad Religion и на две от FAITH NO MORE! Уау.. По това време залата не беше особено пълна. Преди Bad Religion обаче тълпата пред сцената започна да се сгъстява, затова заехме позиция и просто чакахме. Толкова се вълнувах! Знам, че не бива да си създаваш идоли (не само в библейския смисъл) и т.н., всичко знам. Но все пак това са хора, с харесването на които съм се формирала като личност, важни са ми. Убедена съм, че концерти като този са крайъгълни камъни, за които си спомняш с радост в живота (наред със стандартните поводи, разбира се и за разлика от баналните такива. Разбира се).

 

alt

 

   Bad Religion бяха тоолкова яки! Толкова естествени, така свободни… Виждаха се рутината, спойката, истинското чувство. Виждаха се дори умората им и невъзможността да изпяват високите тонове (съжалявам, Greg!). Съвсем ясно се виждаше и че изобщо не им пука от това:) Пораснали, нормални американски момчета, с чара на годините и лекотата на мъдростта. С радостта все още да правят това, което те и хората обичат. А песни като Recipe for Hate, 21st Century Digital Boy, American Jesus, A Walk, Sanity , Germs of Perfection на живо – истинска, неудържимо овлажняваща очите емоция! Която пролича в гласовете ни след това – аз казах на мъжа си (все още с буца в гърлото): Абе, бяха малко зле, а? А той ми отговори (ухилен до ушите): Да, правиха доста грешки, само пеенето ги спаси… Това е то чистата любов към музиката!

 

alt

 

  За разлика от разкисването при Bad Religion, за FNM бях куул от висотата на третия си концерт (след последните минути, въобще не знам как, във всеобщата еуфоря с няк’ви гърци си сравнявахме лайфовете – аз победих всички със златния си първи през ’93-та:) Затова успях максимално ефективно да куфея и да се насладя на така любимите звуци. Та, само с няколко-минутно закъснение от програмата, на затъмнената сцена се мярнаха светлите костюми на Костюмарите и се започна с най-силния ми FNM концерт на съвсем близо и живо. С прискърбие обаче ще трябва да се присъединя към твърдящите, че групите свирят в други страни много по-яко, отколкото в България. Така е, мили ми приятели. Въпреки че добрата стара атинска публика трябваше да преглътне гадните шеги на Майк за сувлакито и за гръцката салата в МакДоналд’с (хаха!), както и да преживее поредното показно чупене на чинии на сцената – пеенето, шоуто, раздаването и контакта с публиката бяха поразителни. Наелектризиращи, уникални. Да си пожелаем скоро такива и на наша почва…

 

alt

 

  За концертa какво повече да кажа – лудница! В нета има достатъчно клипове, но ще споделя едно смешно нещо. Докато чакахме в тълпата излизането на Фейт и аз молих един грък до мен да пийна глътка от бирата му, поне трима човека ме попитаха откъде съм си взела червената шъртка с логото на феста (която си купих на входа, нали помните, къде другаде). Сериозното ми съмнение в малоумността на съседите ни се разсея чак накрая, когато Патън, Гулд, Бордин и сие хвърлиха от сцената цели купища блузки, в които разпознах тези от феста, т.е. точно като моята! Добре, че дойдохме по-рано, а?

 

alt

 

   В заключение ще кажа – когато човек няма нищо против и дори е щастлив да го мятат в десетки посоки, различни от вертикалната, да го заливат с бира, вода и плюнки, да го настъпват зверски по новите бели кецове… Когато няма нищо против (уж) да пее до пресипване, да е мокър до кости, с прилепнала коса и размазан грим (като си спомня колко старателно и трепетно се подготвяхме и парфюмирахме в хотела!), да крещи щастливо в ушите на съседите, еднакво неразбираемо заради езика и звука – е, тогава да знаете, че този човек е бил истински щастлив. Че ще го запомни и че си е заслужавала всяка божидар-димитровска* минута! Пожелавам го на всеки, без възрастови и териториални ограничения.

 

alt

 

 * шибана

 

Интервю за сп. Моето дете, ноември 2010

 

   Публикувам това не толкова, за да се хваля (хайде, бе?), а за да опровергая някои неточности и липси в интервюто, което дадох за ноемврийския брой на сп. Моето дете, заедно с останалите под заглавието “Майки за четене”. Ей ни на:

    Та, в списанието малко са посъкратени думите ми и на места се е поизгубил смисъла (Ох, покажете ми ЕДИН автор, който да не роптае срещу редактирането!) Например пише: “Днес децата са важна част от пълноценния живот на родителя” и излиза така, че преди време не са били…:) Аз съм казала, че децата са само важна част от един пълноценен и разнообразен живот на родителя днес, ама им се е сторило брутално. Махнали са ми някои духовни забежки от рода на: “Децата се раждат точно такива, каквито е трябвало” или въпроса “Защо точно тази душичка ме е избрала за майка?”. Махнали са и някои цветисти изрази като “лицемерни, комерсиални пиар “благотворителни” ТВ предавания”, а аз бях толкова културна… Но –  най-важното – изрязали са любимите ми въпрос/отговор: “Кое може да те усмихне след  дългите безсънни нощи? – Двойно кафе и обилна закуска!”, ама нищо – простено да им е:) Все пак е доста гот да съм една от четири, нали?  (Останалите са Василена, Бу и Точица)

   Хубавото е, че са ми спестили срама и от други глупости. И накрая едно уточнение, което аз грешно съм подала – Меми не го била измислила майка ми, както ми каза, след като ми благодари за благодарностите, ами …аз. Още от 2-3 съм си викала така, (както дъщеря ми Маги си вика Ами сега). Ето, откъдето и да го погледне човек, съм върха!…

   Който ми е приятел във ФБ може да види този епистоларен шедьовър тук, а най-добре си купете списанието, другите майки за четене са супер!:)

   Благодаря на списание “Моето дете” и лично на Велиана Симеонова за честта!

 

Spirit of Burgas 2010 – Out of Space!

   Публикувано на 17.08.2010 в сайта: Пътеводител на Културния Стопаджия.
  Както презентирах текста пред приятелите си във ФБ – повече субективно и емоционално, отколкото професионално, но за един ден и от фен като мен – толкова:)))
 
   Точно един месец след знаменития EJECT FESTIVAL в Атина, Гърция (за който обещавам да ви разкажа в следващите дни) , на петък 13-ти, се появихме по план за саундчека на варненските пънкари A-MORAL, с които имам много топли отношения, с единия от тях дори – съпружески;) Те бяха поканени да свирят на сцената на Jack Daniel’s, въпреки че в изданието на фестивала от миналата година също свириха – на сцена НА ТЪМНО (мм, добре де, малко се хваля, спирам). 
   Организацията на пръв поглед отново не беше особено добра, въпреки че сега нямаше проблеми на входа, на влизане раздаваха на всеки подробна програмка за трите дена и по алеите имаше страхотни junk art инсталации, които впечатляваха всички. Това са фигури и лампи от пластмасови бутилки и найлонови торбички, добре познатите на всеки практически неразградими петролени продукти:
 
 
 

 

  
   Добро впечатление правеха и множеството еко-тоалетни, шатрите за мърчандайзинг и все още достижимите барове с бира и вода – най-търсените артикули тази вечер.
Спокойната обстановка се дължеше на все още малкото хора, които се разхождаха, черпеха, разглеждаха клоуните…
 
 
 
 
 
   …срещаха се с познати и разглеждаха инсталации като тази:
 
 
 
 
  
   Когато около 19.00ч първите групи по сцените започнаха да свирят, пред тях имаше съвсем рехава публика. Намаленият брой сцени (тази година я нямаше артистичната салса-сцена например, заради зяпането с приятели на която едва успяхме да се приберем в 5 сутринта, а тръгнахме към изхода в 3), сякаш поограничените бюджети и практически по-малкото място, отделено за събитието ни караше да мислим, че тази година ще има по-малко хора от предната. Грешка. Явно нечовешката августовска жега и тежката влага край морето бяха принудили хората да поизчакат повече до вечерната прохлада и до времето за хедлайнерите, разбира се. Така фестивалът започна малко по-неубедително, което е нормално за такива събития, когато изпълненията все още са на дневна светлина и на над 30 градуса на сянка…
 
 
 
 
 
   A-MORAL излязоха трети на Jack Daniel’s Stage и забиха яко, започвайки с поздрав към Васил Върбанов – любимото му парче „Кмет-кретен”, насочено към варненския такъв, разбира се. {За съжаление, заглавието все още е актуално. Имам известни познания във връзка с организирането на каквото и да е подобно събитие във Варна и смело твърдя, че ние можем само да завиждаме на бургазлии за младия им, (подчертавам) независим кмет и прозорливата им Община, които осъзнават всички положителни аспекти на събитието и трайно подкрепят фестивала, въпреки известните неудобства за част от жителите на Бургас… Както разбрах лично от тях, тези неудобства се преодоляват с мисъл, добра воля и желание, а именно – на най-близко живеещите до Морската градина бургазлии се раздават безплатни тридневни пропуски. Просто, но безотказно.} От средата на свиренето на A-MORAL нататък се стъмни и нещата придобиха съвсем фестивален вид. Между станалите любими парчета като „Ограбиха ни”, „Орехов прът” и няколкото страхотни нови, вокалът хвърляше сред публиката шъртки на групата, предизвиквайки бързи раздвижвания, последвани от радостни възгласи и хвалене пред приятелите…
 
 
 
 
 
   Веднага след като те приключиха, се насочихме към главната сцена в очакване на Apollo 440. Лесно стигнахме до озвучителната кула и се позиционирахме точно зад десния й край, така че пред нас имаше пространство и видимост. Е, в един момент се наложи лично да се саморазправя с някакъв прът с вертикално рекламно знаме, което плющеше върху лицето ми на излезлия свеж нощен бриз, като го измъкнах от стойката му и го метнах в загражденията на кулата (с което предизвиках бурното одобрение на околните, дори един нисичък тип до мен ми подаде ръка!), но след това бях доволна от мястото си. Аполо Фоур Фоур Оу (както сам го произнесе вокалът Ивън Макфарлън) в началото ме изненадаха с подчертаното си поп звучене. Не знам защо (знам – заради китарите и ритъма в „Stop the Rock”!), но очаквах да звучат и изглеждат по-твърдо. Освен това Ивън малко ме стресна, защото с русата си коса, черната си брада, моряшката си фланелка, дънките тип шалвари и (в началото) слънчевите очила, по един извратен начин ми напомни – о, ужас – за Азис. За щастие не съм гледала Азис, но много се съмнявам, че може да танцува така, хаха! С двама кийбордиста, барабанист, китарист и басист си бяха завършена банда, но щяха да ми харесват повече с по-остри китарни рифове. Така или иначе, беше супер забавно, танцувално и енергично, приятно и по европейски интелектуално. С една дума – страхотно!
 
 
 

  
                                                                Снимка: Ангел Хаджийски
 
 
   По време на кратката пауза се върнахме на сцената на Джак Даниел’с, само за да хванем края на Vendetta (преди тях, както разбрах, Last Hope са направили доста силен сет). После отидохме до колата (като трябваше да ходим чак до централния изход, бяха затворили служебния), купихме си живителна вода от вън, тъй като по-малкото барове дори и от миналата година вътре окончателно бяха станали недостъпни (поради заобградилите ги озверели от жажда тълпи) и се върнахме на плажа, за да заемем позиции пред главната сцена за Prodigy, разбира се. Звездите. Групата, останала в главата ми като някакво музикално клише с вселенските си синтетични хитове и психарски клипове.
 
    Горката аз. Въобще не разбрах какво ми се стовари на главата, дори и след като гледах как издигат на сцената огромни панели с осветителни тела и публиката притихва благоговейно. В 23.10, само 10 минути след официално обявения старт, на затъмнената сцена излязоха тихо и кротко, един след друг, един, двама… петима. MC Maxim Reality, висок, спортен, с расти. Liam Howlett – много не го видях, защото веднага се шмугна зад кийбордите, лесно разпознаваемият Keith Flint, барабанист и китарист. Като казвам тихо, разбирайте все още без електронни звуци. Затова пък тълпата (която за мен незнайно как се беше мултиплицирала в хилядно множество, обхващащо всичко докъдето погледът стига, без да преувеличавам) викаше, пляскаше и риташе в пясъка с крачета с такава сила, че сигурно е събудила едва заспалата в паузата между групите баба от първата къща, втория етаж вляво… Но тези децибели бяха нищо в сравнение с това, което се стовари върху нас само след секунди. Не съм предполагала, че човешките сетива могат да понасят толкова силни звуци, както и такава масивна, интензивна и ослепяваща светлинна инвазия. Брутален звук, нечовешко осветление в различни цветове от светлинните панели зад гърба им, блицове и много, много темпо. Определено не бях подготвена за лайв от такъв мащаб, чувствах се като заслепена мишка, неспособна да помръдне от ъгъла, в който е сгащена. Вкопчена в таблата, ограждащи озвучителната кула, кой знае защо се сетих, че така харесваният от мен Стинг на концерта си в Несебър през 2006-та, в сравнение с Prodigy звучеше като… ами, точно кардаринка!
 
 
 

 
                                                                   Снимка: Getty Images/Guliver Photo
 
 
   На сцената бясната рейв, ембиънт, drum’n’bass и брейкбийт атака продължаваше, като разпознавах – разбира се – парчета като Breathe, Poison, Firestarter, Voodoo People, Smack My Bitch Up. Леле, наистина всички бяхме Out of Space! Пълна лудница, тотално хипнотизиране и пренасищане с музика, светлина, танци и емоции. All my party people in Bulgaria, are you still with us, I can’t hear you?!!! Точно един час (едва? ) от началото на сета, Prodigy се прибраха, за да се скрият поне за малко от изпепеляващата жега, щедро разпръсквана от светлинните панели на сцената. Машини, направо машини. Хората, нали, не техниката. Невероятни. Не оставиха (както после разбрах, 16-хилядната!) публика да дюдюка дълго, а се върнаха и забиха последните си три парчета, предвидени за биса (вижте снимка на сетлиста им, както и всички останали от вечерта, тук). Така към 00.30ч всеки от нас си наложи да върне съзнанието си на Планетата Земя, Европа, България, Бургас, Централен плаж, да положи усилие да размърда схванатите си кокалаци, да се отдалечи от сцената и да си потърси вода, ако иска да оцелее като биологичен вид.
 
   Докато бавно се възвръщах към живот (преди и след Prodigy:), седнала на пясъка пред огражденията на 2 метра от вълните, дори успях да видя падаща звезда от станалите прословути Персеиди.
   Разбира се, пожелах си още много такива фестивални емоции и мигове, в които живеем пълноценно и които ще помним дълго, дълго!…
 

Спечелих конкурс за криминален разказ, хехе!

   И досега бях, но вече съм заклет фен на списание Осем. Щом видях обявения конкурс за продължение на криминален разказ, един глас ми каза: непременно пиши! И, въпреки че нямах сигурно усещане и категорична нагласа за победа, бях поставила няколко подмолни капана, които ми осигуриха лелеяната победа, оле! Доста яко – криминален разказ и аз, а?

 

   Ето как изглежда част от моите 15 минути слава, в бр.12/2009г, а ето тук най-любопитните могат да намерят целия сканиран текст. 

 

alt

    

   Въпреки, че са ми прецакали заглавието (поне ВИЕ разбирате, че за Световния мир е лека автоподигравка, нали?) и не съм сигурна, че харесвам картинките към разказа, цялото нещо е супер приятно, наистина… 🙂
    Освен това моето е втората част, а последна ще е третата. Което означава – да – че има време и може някой от вас да се включи! Оставила съм много заплетена ситуация за следващия автор, но вярвам, че сред вас има майстори, които могат да се заловят, о, да.

   И, както се казва в една любима моя книга – “Всеки има поне двама ангели-пазители, независимо от своята вяра, характер и начин на живот – друг е въпросът, обаче, дали ги слуша и колко”…

  Поздрави, Меми

 

Възпитание и списание

       Защо е хубаво да се четат книги и материали
за възпитанието на децата
?
    Познавам родители, които нямат идея, че тяхното дете е едно и също с останалите, че минава през еднакви етапи в развитието си и има някои най-общи методи, с които да му помагат в израстването. Те износват, раждат и отглеждат детето си, сякаш е домашен любимец или тяхно смалено копие. Това, разбира се, е точно така, стига те да си спомнят от какво са имали нужда на неговата възраст. За съжаление, малко от нас, родителите, помним това с детайли. А и днес се раждат различни, „звездни” деца, които ни превъзхождат в много неща и от които ние трябва да се учим не по-малко, отколкото те от нас.

     Познавам родители, които не са прочели нито една статия на тема отглеждане и възпитание на съвременните деца, нито едно списание, книга или дори мнение от родителски форум. Затова се стига до ситуации, в които младите, доскоро съвременни и модерни, но изведнъж стресирани от новата си роля майки, да изпълняват дословно остарелите съвети и виждания на своите майки, баби, лели.
Познавам родители, които не са свикнали или не се сещат да търсят помощ в различни родителски групи, лиги и сдружения, които с готовност биха дали (понякога очевиден за външния поглед) съвет, който би ги спасил от много безсънни и тревожни нощи и би дарил на детето техните по-спокойни и адекватни грижи. Затова лесно попадат в капана на отбиването на бебето и захранването му с адаптирано мляко, например.   Познавам родители, които казват „Видя ли, че и без списания може да се отгледа дете?”, а в същото време да допускат сериозни грешки не от желание, а от обикновено незнание.
     Не твърдя, че трябва да се водите само от прочетеното, от чуждия опит и мнение, да имате доверие само на „авторитети”, да не смеете да мръднете и крачка встрани. Напротив. Живейте живота си свободно, отглеждайте децата си спокойно, съгласно вътрешните си разбирания и интуиция. В случаите обаче, когато не сте сигурни как е редно да постъпите, когато се чудите как и защо – потърсете отговор на проблема си в книгите. Напишете въпроса в някоя търсачка и мигом ще попаднете в цяла вселена, хиляди сайтове, форуми и статии по темата. Прочетете, помислете и изберете това, което на вас би ви свършило работа. Ако не помогне – пробвайте друго, трето и т.н. Това са все неща, за които не бихте се сетили, ако не бяхте ги прочели или споделили.
Ако не прочетете, никога няма да разберете, че най-важни за физиологическото развитие на плода са първите 3 месеца от бременността. Така нямаше безотговорно да пушите в началото, за да спрете спокойни чак в шестия месец. Ако не четете духовни книги, няма как да знаете, че числото и месеца, на които се ражда душата, кармично предопределят развитието на този й живот. Така нямаше толкова лесно да се решавате на планирано по-ранно секцио. Ако случайно не бяхте прехвърлили последния брой на бебешко списание в чакалнята на педиатъра, щяхте да продължите да се чудите защо скоро навършилото ви 2 годинки детенце изведнъж вече иска да сте при него докато заспива, а пък 8-месечното бебе на братовчедка ви продължава да заспива на тъмно само. Така няма да ви изненадва и първата криза на независимостта, която съвпада с готовността му да ползва гърне, пак около двете годинки. Ще знаете, че е нормално хем да казва, че има пиш, хем да се дърпа и противи, когато понечите да го сложите на гърнето, а веднага след това… Ако не се учехте, нямаше да имате шанса да помислите над китайската поговорка, която гласи – с детето до 5г трябва да се отнасяш като с цар, от 5 до 15 като с роб, а над 15 – като с приятел.
     Примерите са много.
Това са все неща, които иначе бихте отдавали на детския инат, лош характер и злодейски опити да ви усложнят живота. Все неща, без които може, но е по-добре да ги знаете и прилагате.
     Да прочетеш, че някой друг има същия проблем като теб, че чуждите деца реагират точно като вашето – е успокоително. Да четеш много, да го сортираш и да вземеш това, което най-приляга на твоето семейство – е интелигентно. Но въобще да не потърсиш информация и помощ, като мислиш, че няма нужда или знаеш всичко – това вече е почти укорително.
 
     Бъдете осъзнати и запознати родители, „новите” ни деца го заслужават!
 
 
 
      Онлайн списание: Az-jenata.com, ноември 2009г
 
 

Бабите и дядовците, ах!

Какво печелим и какво губим, ако детето ни има прекалено любящи баба и дядо?

     Отговорът на въпроса: Какво печелим? е очевиден. Любящите баба и дядо са дар Божи за детето, а често и за нас – родителите. По всяко време са готови да гледат внучето, да го водят по забавления, на тренировки, по почивки и екскурзии… Готови са заради всеки негов каприз да зарежат свои важни планове и уговорки, да играят с него до вдетиняване, да го защитават от всичко и да го възпитават според своите възгледи за добро и зло. В България повечето баби и дядовци, които живеят близо до внучетата си, са такива. Дължи се на смесица от манталитет, силно желание на нашите родители (които са родени и израснали през миналия век и обществен ред) да ни покровителстват и помагат до късна зряла възраст, собствената ни финансова нестабилност и зависимост от тяхната помощ и т. н.


      Разбираемо е, но не е съвсем правилно, нали?

     Отговорът на въпроса: Какво губим? е доста по-сложен.
Тук ключовата дума е “прекалено”.
Прекалено любящите баба и дядо често са прекалено авторитарни майка и татко. Те винаги са прави, те знаят всичко най-добре – не само по отношение на порасналите си чеда, но и по отношение на техните малки деца. И докато ние вече сме свикнали да се справяме по свой начин с тяхната перфектност, за крехката и впечатлителна възраст на внучето тя е “нож с две остриета”.
От една страна, то е щастливо с тях, защото се чувства център на вселената им. Защото те угаждат на всяко негово (допустимо или не) желание, защото при тях няма много правила, остър тон и детско неудовлетворение. Защото го обичат толкова много, че (съчетано с възрастта) понятията им за правилно и неправилно по отношение възпитанието на детето често се размиват. Уж се карат, а му позволяват претенциите. Уж мърморят, а прибират чиниите след обяда му. Уж са категорични в отказа си, а накрая става това, което детето е пожелало. Което при родителите също понякога се случва, но по изключение.
От друга страна обаче, те правят мечешка услуга на внучето, на неговото емоционално здраве и дългосрочно възпитание.
     Предполагам, някои от вас са се сблъсквали с подобна ситуация: детето е било за уикенда (за ваканцията, за командировката ви) при баба и дядо. А след това си го прибирате съвсем различно човече. Говорещо с лигав тон, не приемащо отказ, забравило семейните порядки, гледало сапунен сериал или реалити боза и настояващо тази вечер да гледа пак, забравило режим за сън и всякакви задължения, по-големи от това да изяде десерта си. Или пък с такава (ситуация): детето иска нещо от баба си, вие казвате – не – разбира се, не просто така, а имате редица съображения, които не би трябвало да се налага да защитавате, особено пред майка си, а в никакъв случай – пред детето (това не е авторитарно, а въпрос на семейни отношения и правила). Малкото пак настоява, вие пак казвате не, бабата гледа с жален поглед и все пак тръгва да изпълнява волята му. Вие се сопвате на бабата, изумени въобще от факта, че се е стигнало до там, а детето се разревава, дори с по-силно чувство че е жертва от преди.
Това може да е всичко друго, но не и любящо. От гледна точка на детето, имаме чудесна демонстрация на:
   * Потъпкване на родителски авторитет (на волята на майката, от страна на бабата) – това е отрицателен пример как да се отнася към бъдещите си деца;
   * Синовна неблагодарност (сопването на майката, по отношение на бабата) – това е отрицателен пример как да се отнася с вас;
   * Постигане на чудеса посредством плач и игра с тънката струна в душата на бабата (с почти успешен край) – това е отрицателен пример как да постига целите си;
   * Краен резултат – обърканост у детето, размиване на границите на авторитетите за него (от който то има голяма нужда, за да расте сигурно и спокойно) – кой е прав, кой кого трябва да слуша, винаги ли този, който вика най-силно побеждава и защо когато мама я няма, баба прави всичко, а сега не може – а това е отрицателен пример за възпитание въобще.
    
     Известно е, че децата учат най-вече от личен пример и подражание. С по-голяма тежест е какво правите, отколкото какво казвате. А това са все отрицателни примери, направени само за да могат детето и бабата за момента да се почувстват добре. Заслужава ли си цената?
И все пак, ако родителите и прародителите мислят първо за детето, после за себе си и своите чувства и отношения, има надежда. Има начини да не се плаща тази цена и да не се демонстрират отрицателни примери, които могат да повлияят върху целия живот на детето. Някои от тези начини са повече компромиси спрямо възгледите на всички страни, с най-важен критерий – цялостното възпитание и пример на детето, вместо задоволяване на моментните му дребни радости. Ясно делегирани авторитети – децата първо слушат мама и тате, а чак после баба и дядо. Неподдаване на максимата “нека си поживее при нас, пък после да му мислят”, което абсолютно разстройва постигнатото спокойствие и сигурност в емоционалното здраве на детето. Повече умереност в егоистичното задоволяване на обичта на любящите баба и дядо, за сметка на дългосрочното добруване на внучето. Спирачки в разглезването сега, за да се върне лесно към родителската по-строга грижа и любов после. Повече доверие в родителските методи на възпитание на собствените им пораснали деца, не толкова авторитарно мислене по отношение на техните доводи.
     И може би най-важното – здравословна дистанция в живота на поколенията. Гледайте децата си сами, ако искате да растат според вашите порядки и разбирания за отглеждането и възпитанието им. Всички печелим повече, когато времето прекарано с любящите баба и дядо, е по-кратко и по-сладко!
 
 

    Онлайн списание: Az-jenata.com  , октомври 2009г

 
 
      Снимка: Az-jenata.com
 

Реалити боклук – децата с мисленето са дотук!

     Днес станах свидетел на неприятна случка. Вече бях пресякла улицата на път към Морската градина във Варна, когато зад мен се чуха разправии, клаксони, силни мъжки викове и отчетливи псувни през отворените прозорци. И всичко това, току пред майка с количка с бебе и по-голямо момченце. (Това, че на всички участници нито за секунда не им мина през ум да дадат предимство на майката с децата, не е изненада, нали?) Случката явно впечатли 8-9 годишното дете и попадна на плодородна почва, защото след това то продължи да повтаря: майка му, майка му…

     Е, колкото и гнусно да е, това е инцидентно и не    зависеше от жената. Гледането заедно с нашите деца на    реалити формати и прочие бози вечер вкъщи обаче, е    абсолютно недопустимо от гледна точка на мислещия    родител. Съвсем безотговорно подлагаме децата си на    влиянието на скандални личности с нереално поведение.    Поставяме хора, които са учили по-малко от всеки    седмокласник, но знаят как да се продават, в центъра на    нашето и на децата ни внимание. Нещо повече –    интересни  са ни,  обсъждаме ги, защитаваме ги и   дори…  дори се привързваме към тях. Слушаме ги как се опитват да пеят, как продават личните си драми за радост на продуцентите (и за ужас и срам на роднините си), как си играят на уж-звезди. Гледаме как се подлагат на нечовешки мъки и усилия, как им поставят невъзможни цели и въобще какво са готови да направят за пари и слава.
Ние го забравяме на следващия ден. Но децата ни го гледат, запомнят, осмислят и вадят като изводи за себе си. Вследствие на гледаните всеки ден безумства, те формират крехкия си мироглед.
 
     ЗАЩО?
 
     Защото не мислим за тях и тяхното психическо здраве. Изморени сме и не му отдаваме нужното значение. Поддаваме се на инерцията, позволяваме на други да избират и направляват мислите, емоциите и пристрастията ни. Позволяваме на тези други да правят това също и на нашите впечатлителни, не съвсем зрели, умни, но неспособни да се измъкнат от реалити живота, дечица.
Аз далеч не съм идеалният родител. И моите деца гледат повече телевизия на ден, отколкото е здравословно. Но не и вечер. Когато се обади съседката, развълнувана, дори екзалтирана, за да каже, че любимия й кандидат-и…диот много й напомнял на брат ми, аз влизам в нейния тон: да, разбира се, че гледаме! Звукът при нея е толкова силен, че тя не може да различи тишината при нас. И не може да чуе тихото мърморене на децата на килима, докато играят на племе с животните си, всяко в своя свят, кротко настройвайки се за сън.
     Ако не искате да го правите за тях, правете го за себе си. Ще заспиват много по-бързо и ще оставят вечерта ви свободна от рано. Ще спят много по-спокойно и няма да ви будят до сутринта. Ще са щастливи, остроумни и уверени в себе си през деня.
     Не им пускайте телевизия вечер. Не ги облъчвайте недопустимо с пошлости. Гледайте късните новини, сами. Не гледайте пред тях кървави лекарски и криминални сериали, като си мислите, че разбират. Не разбират. И после се будят и викат и страдат. Ако не го осъзнаете и продължите, никакво баене и леене на куршум няма да помогне. Подарете на всички поне няколко спокойни мига заедно от – иначе лудия още от сутринта – ден.
     Ако не го правите за тях, правете го за себе си.
 

      Онлайн списание: Az-jenata.com  , септември 2009г

 
 
      Снимка: Az-jenata.com
 
 
 

КЪРМЕНО ИЛИ НЕ, БЕБЕТО СИ Е ДОБРЕ




 

Напоследък се
наблюдава голямо популяризиране и гласност на въпросите, свързани с кърменето и
естественото хранене. Провеждат се кампании в подкрепа на кърмещата майка,
създават се цели интернет общества по темата със съответните лидери и
последователи, по телевизията се въртят рекламни клипове. Това е страхотно,
наистина.


Освен ако по
някаква причина не си в състояние да кърмиш своето бебе.


Тогава се
чувстваш най-голямата отрепка на света. В очите на другите – почти чудовище. Чувстваш
се най-лошата майка, която не е в състояние да осигури дори това просто,
естествено и най-хубаво за детето си нещо, този дар от природата – и за
майката, и за бебето.


От всяко нещо
по темата, което видиш, чуеш или прочетеш, се налага изводът : Или кърмене, или
нищо!
 Тогава – няма значение от
причините – дълбоко интуитивно и атавистично
 се чувстваш виновна, виновна, виновна…


Няма
значение, че си имала толкова трудно раждане, че две седмици са се борили за
живота ти. Няма значение, че бебето се е родило недоносено и просто е нямало
сили да засуче, въпреки всички усилия от твоя страна. Няма значение, че са
поставили теб и бебето ти пред свършен факт и до кърмене е нямало как да се
стигне.


Виновна си,
че си допуснала да развиеш мастит, а от там – намаляване и спиране на кърмата
(въпреки кърменето по 40 минути и денонощното изтощително цедене). Виновна си,
че имаш психологическа преграда и просто не можеш да кърмиш в ресторант или на
друго обществено място. Виновна си, че поради стрес, прекалено много
задължения, слаба храна, недоспиване и трудно ежедневие си допуснала кърмата ти
да спре. Виновна си, че кърменето не ти се струва чак толкова естествено, а
по-скоро притеснително и прекалено задължаващо.


Виновна си,
че не си идеална.


Хайде тогава
  – нека това ти тежи цял живот. Нека това, че
си кърмила само 3 месеца, вместо поне година, да не ти дава мира всеки път,
като прочетеш нещо императивно за кърменето. Нека ти тежи на съвестта
  алергията на бебето ти, може би развита в
следствие на краткото кърмене. Досега си мислела, че си нормален човек? Не, ти
си егоист. Нищожество, заклеймено с лекота от перфектните майки – лакто сектантки.


По презумпция
кърменето е най-хубавото нещо за бебето, естествен и лесен процес, заложен у
всички жени. В наше време, обаче, кърменето е доста по-комплицирано. То вече е
резултат от успешното съчетаване на толкова много психологически, обществени и
социални фактори, че става по-трудно достижимо, отколкото някога е било.


Бременността,
раждането и адаптирането към живота с мъничко бебе е сложен и дълъг процес.
Типично за пресните (тук имам предвид и млади, но и с бебета на малко седмици)
майки е главно моментът на обърканост, на тревожност, на неизвестност, на
стремеж към съвършенство. Това е нормално, само че като резултат често се
изплъзват основните неща за сметка на незначителните.


А основното
за едно новородено бебе е храна, топлина и прегръдка от мама. Толкова е просто.
Топлината и прегръдката са лесни, остава храната. Акцентирайте върху храната, а
най-добрата е безплатна и не изисква много усилия. Всичко останало може да мине
на заден план.


 


Докато сте
бременна се осведомете за подготовка за кърмене, кога и как потича кърмата,
кога и как да сложите бебето на гърдата, какви са основните грешки и трудности
при кърменето, кога и по колко да го кърмите. Може все още да ви звучи
абстрактно, но няма нужда да задълбавате, запознайте се само основните неща, а
ако ви стане интересно – продължете. В родилният дом се опитайте възможно
най-скоро да сложите бебето да засуче – пък да видим какво ще стане. Ако не
стане от първия път – продължете. Много скоро малкото неориентирано създание ще
се справи с първата си голяма крачка и ще засуче. Важното е всичко да става
спокойно и не на всяка цена. И то, и вие се учите, нагаждате, напасвате един
към друг. В къщи, докато кърмите, не позволявайте през главата ви да се
стрелкат мисли от рода на
 „ах, пак
трябва да чистя с прахосмукачката”, „мъжът ми скоро ще се върне, а не съм
наготвила”, „ да не забравя да се обадя на баба, че ще се обиди” и т.н. Не.
Храна, топлина и прегръдка за вашето бебе. По-късно ще има време за всичко
останало. Опитайте се да не се лутате между съветите на акушерките, педиатъра
на бебето, интернет и всички близки, които искат да помогнат. Акцентирайте на
основните неща и гледайте бебето си в слепналите очички. Това, в повечето
случаи, е достатъчно.


Така
постепенно ще се вслушате във вътрешния си глас, ще се освободите от
психологическата преграда срещу кърменето, ще намалите опасността от развитие
на мастит, ще помогнете на бебето си да преодолее трудностите при засукването.
В случай, че се наложи прекъсване на кърменето по медицински причини, има
начини и стъпки, чрез които после да се продължи – трябват само спокойствие и
добра воля.

 „Още
в началото бебето ми засука трудно, бавно и продължително
( стигали сме и до 50 минутно хранене). Въпреки старателното ми
изцеждане в началото на втория месец се получи мастит на едната гърда,
съпроводено от всички неприятни последици за мен – висока температура, силни
болки, още по-трудно кърмене и не на последно място – неразбиране защо и  чувство за вина. Това съвпадна с новогодишните
празници, с липсата на работещи лекарски кабинети и физиотерапии. Освен големия
стрес
, болка и негативни емоции,  кърмата ми още повече намаля и окончателно
преминахме на адаптирано мляко. Толкова много четох и исках да кърмя, къде
сгреших?”


Мария
Иванова, с бебе на 2 месеца


Тук стигаме
до основният извод на тази статия.


Разбира се, ако
все пак не успеете да се справите (дори и с второто дете!) – това е
  положението. Не е фатално, не е трагично и не
би трябвало да се чувствате виновни. Бебето ви пак ще порасне здраво и обичано.
Пак ще е щастливо и буйно, пак ще се разболява и ще оздравява. Няма да се различава
особено от кърменото си до 2 годишна възраст приятелче.


Майките,
които не успяват да се справят с този на пръв поглед елементарен, но по
същество резултат от успешното съчетанието на много фактори процес – тези майки
не са непълноценни. Те си остават най-добрите майки за своите деца. Стремят се
да им осигуряват най-доброто, на което са способни. А това е най-важното.
    


За щастие,
днес живеем във времена, когато има достатъчно алтернативи на майчината кърма.
Те са почти пълноценен заместител (независимо от комерсиалния момент, който е
неизбежен за продукт, произведен от някой друг). Те дават добър шанс на всички,
които не могат или не искат да кърмят бебетата си, това е факт.

 „Не
горях от желание да кърмя, но въпросът не подлежеше на избор – това е
най-доброто за бебето. Кърмих първата си дъщеря до 6-тия й месец и всичко беше
наред. Мислех, че ще е така и с втората. Само че тя сучеше много мудно и не
можех да преценя какъв е проблема. Уж всичко беше правилно, но за съжаление
направих мастит. Хм, доста по-неприятно изживяване е от самото раждане, според
мен. В резултат на умората от хилядите 
задължения, притеснения с реакциите на голямото дете (през нощта, когато
едното не ревеше и не ядеше, другото викаше в кошмари от ревност) и вътрешните
ми колебания, я отбих от кърма. Един дълъг месец се борих със себе си и с
чувството си за вина, изцеждах се и си заглушавах интуицията. Когато вече бях
на края на физическите и психическите си сили,  успях да се убедя, че и за двете ще е по-добре
просто да спра. И досега си позволявам кратки изблици на самообвинения и
терзания, особено като прочета или чуя нещо 
за кърменето. Ако можех да върна времето назад … не знам как бих
постъпила, за да променя нещата. Наистина не знам. Успокоявам се, че така е
трябвало да стане. Както и че малкото ми момиче дори е по-здраво от голямото”.


Мая
Стефанова, с бебе на 11 месеца и дете на 5,5 години


 


А ако не
искате да кърмите? Ако ограниченията ви идват прекалено много? Всеки има право
на личен избор. Когато кърменето за майката е непривичен и противоестествен
процес, бебето ще го усети. Неприятната емоция ще се предаде и на него, а това
вече няма да е най-доброто. Тогава продължете с усмивка към основните храна,
топлина и прегръдка. Към живот без налагане, без съобразяване с чуждо мнение, без
противоречие със себе си, без излишни притеснения и императивни доктрини. Към
най-доброто, на което сте способни.

 

Съжалявам, може да звучи егоистично и
безотговорно, но буквално не мога да се откажа от не съвсем  полезните си навици. В противен случай просто
няма да съм аз. Едва издържах ограниченията по време на бременността, не мога
повече! Не съм от желязо, а трябва да съм във форма 24 часа, седем дни в
седмицата. И без да кърмя ще си имам чудесно бебе и ще съм добра майка, сигурна
съм.


Анонимна читателка


Всяка кауза,
пропагандирана толкова ултимативно и на всяка цена, дразни и среща естествена
съпротива. Особено ако не я споделяш или не си в състояние да я следваш.
Наистина, добре е да се стремим към идеала. Добре е семейството, обществото,
шефа и приятелите на младата майка да я подкрепят и насърчават да ражда и
кърми. Но – за съжаление – идеалният живот е по-често за другите, по-рядко за
нас.
 


Направи ми
впечатление финалната сцена на един приятен филм с различни житейски случки и обрати
– в близък план всеки един от героите казва:


„ Признавам
се за виновен, че …
   съм просто човек”


Е, и аз така.
А вие?

 

Най-доброто, на което си способен, ще се
променя постоянно, ще бъде различно, когато си здрав и когато си болен. При
всички обстоятелства просто давай най-доброто от себе си и няма да се
самоосъждаш, самобичуваш и съжаляваш”.

Дон Мигел Руис

Толтекска книга за мъдростта

 Сп. Шарено, март 2009  

  (с големи съкращения)

ЗА РОДИТЕЛИТЕ И ТОРМОЗА







 

Ние, родителите, често си мислим, че децата
ни тормозят, побъркват и влудяват. А дали някой се е сетил да попита тях самите
– как ли ни възприемат?  Бррр, направо
косата ми настърхва, като се позамисля.

Започва се от най-невръстна бебешка възраст
с присъщите страховити манипулации като бъркане с клечки в ушите, с памучета в
очите, с лъжички в устите, дори с кърпички в нежните им части! Ами мачкането
под формата на масаж, давенето под формата на къпане, разчекването под формата
на обличане и прочие завоалирани мъчения? А когато ги навличаме с купища дрехи
или начинът по който ги слагаме да спят? Само при мисълта да спя с чорапи и в
(усмирителен) спален чувал – дори и през зимата –  мога да полудея! Представете си милите и без
това още шашнати от живота бебоци, колко са възмутени от такова нагло
посегателство над личността им.

(Да, обаче това е неизбежно. Все пак винаги
се стараем да сме мили и нежни при извършването на тези досадни за бебетата
процедури. Доколко успяваме е друг въпрос. Важен е крайният резултат  – здраво, пухкаво и румено бебе!
)

Истинските проблеми започват за
поотрасналите, вече проходили  дечица. Горките,
те са засипвани ежеминутно с безкомпромисни заповеди, често излайвани с
фелдфебелски тон:  не пипай, не бягай, остави това, там е опасно, това е мръсно, слез
долу, не си бъркай в устата, не си хвърляй храната, по-тихо, не се  глези, не говори, не дишай, не, не, не!
Съгласете
се, че във възрастта от една до към 3-4 годинки, това е почти всичко, което
чуват от нас. Как ли издържат? Добре, че не ни слушат особено…

Храненето! Това е крайъгълен камък от
отглеждането на децата ни на косъм от родителския тормоз. Особено за
по-злоядите и капризни дечица. Мен някой ако ме види как си храня децата, като
нищо може да ме обади на социалните служби! Има смекчаващи вината обсоятелства,
но е факт.

Тази тема също е неприятна, но не може да се
пропусне – болните ни хлапета видимо се ужасяват, реват и се крият, когато се
приближаваме към тях с лекарства, когато ги натискаме да им сложим капки в носа
или ги мъчим с чайчетата. Олеле! Не стига че не им е добре, ами инквизиторите
им са упорити и настойчиви, будят ги дори през нощта!

Колко ли сме им досадни, когато ги
прекъсваме по време на интересна игра със съседчето, защото – видите ли –  станало късно? Или като ги караме да си
подреждат цялата стая и да прибират
купища играчки, домина и фулмастери, 
разхвърляни плътно по пода? Дори само слагането на пантофите, както и
задължителното миене на зъбите е ужасяващо и досадно за тях.

( Да, обаче в тази възраст е наложително да
ги предпазваме от все по-нарастващите им възможности да се наранят; да ги
приучваме към хигиенни навици; към ред и учтивост с другите хора…)

В предучилищната възраст най-трудни за
понасяне са родителските забележки. Още си спомням колко неприятно ми беше
редовно да чувам изрази като: Върни се
веднага, момиченце! Защо не слушаш какво ти се казва, бе детенце! Аз докога
трябва да ти повтарям? Кога най-после ще запомниш… и т.н.
Е, добре, само
че аз ги повтарям със същия гадничък
тон и с точно същите думи като майка
ми. Още докато ги казвам и ме е яд на себе си. А пък на мен дръзне ли някой да
ми говори сега така – ами че мога да го осъдя, ей!

 Тук
дразнещи децата са и непрекъснатите наказания (тях ако питаме – несправедливи).
Ограничаването на свободата им на „големи” хора като прибирането от игра с
приятелчета на улицата, спиране на неподходящи филмчета, цензуриране на
компютърните игри и много други знайни и незнайни родителски издевателства.
Боже, какъв тормоз!

Възпитанието, ах, възпитанието… Колко ли
ни обичат, за да правят всички изисквани от нас, но напълно излишни според тях,
жестове на добро възпитание? Поздравяването на досадната съседка, висенето до
нас тихо и мирно, по време на безкрайния ни разговор с някоя братовчедка,
поздравяването на купища непознати и вездесъщото „каза ли благодаря” са все
неща, бавещи ги за техните удоволствия и игра.

(Да, обаче вече трябва да започват да се
учат на дисциплина; да разберат, че не винаги става това, което искат; да
знаят, че не трябва да пресичат сами
и да тръгват с непознати…)

За учениците, особено в по-малките класове,
сигурно няма нищо по-досадно от всекидневното родителско натякване за
домашните! Те с годините стават повече и по-трудни, но пък и децата отработват
процедурата и захитряват. Малките ученици обаче са като мухи без глави, нали?
Все още не осъзнават неизбежността на училището, домашните, упражненията и
целия този тормоз и обръщат недоволството си към учителите и главно към нас,
родителите. 

За съвсем порасналите ни тийн – деца са
ужасни повечето неща у дома. Тревожните, вечно разпитващи ги родители сме нетърпими.
Как не разбираме, че от нас се иска само топла храна, чисти дрехи и пари (много
пари)! Не, ние си знаем своето – задаваме хиляди въпроси, следим им телефонните
сметки, подслушваме им разговорите (о, да, винаги когато можем!), пребъркваме
им джобовете, раздаваме забрани за общуване с определени приятели и т.н. и т.н.

Да, обаче…  Да, обаче ние сме родителите и точка!

Докато
си под моя покрив…
– това
засега (надявам се – завинаги) не съм го казвала. За нашето семейство със
сигурност знам, че от всички родителски клишета, никога няма да изпаднем в това
Ние за тебе живота си дадохме, какви ли
жертви не сме правили, а ти сега не зачиташ желанието ни!
  Дано не изпадате и вие…

 

Толкова съм щастлива, че съм пораснала!


 


 


Сп. Шарено   2009