Има значение когато помагаш


Днес, в последния ден на 2013-та, получих писмо от организаторите на Blog Action Day, в който се включвам последните пет години. В него пише за съвместната им кампания с Orbit.do, че точно днес е денят, в който да разкажа “моята история защо давам за благотворителност или за любимата си кауза”.

Ами, добре. Добър начин да се сложи добър край на поредната изминала, не особено добра, година.

Разказвала съм за това в блога, но основната ми кауза тази година е доброволното кръводаряване. Тъй като на този етап от живота си не работя и нямам собствени доходи, ми е трудно да отделям пари за смс-и или банкови сметки. Затова помагам с нещо, което мога да дам безплатно (и за което всъщност се грижа много добре) – собствената си кръв. Не ми е за първи път, но в началото на годината дарих за Пламен Горанов и след това се оказа, че се втурвам към Кръвния център при всеки случай, за който чуя и е минало достатъчно време от предишния ми път. Тази година закръглих кръводаряванията си на три, всичките за конкретни случаи и пострадали, последното от които – вчера, на 30-ти декември. После се старая да проследявам “случаите си” и съм супер щастлива, когато хората оздравяват и са добре:)

Това е. Лесно е, не боли (ха, егати глупостта!), всичко е стерилно и за еднократна употреба, по никакъв начин не ми се отразява на здравето и на живота. А чувството е невероятно. Предполагам, че чувството да се възползваш от такава помощ от непознат е същото, ако не и по-силно.

 

Иначе помагам с труда и времето си, когато мога. Тъй като денят ми е много зает с различните програми на децата и домашни задължения, всички обекти на доброволчеството ми са в близост до дома или училището на децата (…втория ни дом). Такава кауза ми е Социалната кухня на Фондация “Вяра, надежда, любов” във Варна на ул. Драва Соболч 7а. Там се провежда кампанията за осигуряване за още един ден от седмицата на топла храна на социално слабите хора в района “30 съботи”. Там организаторите и главните действащи лица са съвсем други, аз само следя инициативите и се включвам по своя преценка и според своите възможности. Като не бях го афиширала, досега.


alt

Разпределяне на празнични помощи в Социалната кухня. Даренията са от чужбина,
организаторите са други, но аз бях част от веригата по разтоварването им.
Колкото – толкова😉


А, да! Помагали сме от сърце и със собствена селскостопанска продукция, хе-хе:)

Това е. Наблизо, за кратко, за колкото ви е удобно, без да пречи на личния ви живот или да е в конфликт със собственото ви семейство. Дори и без пари, всеки може да помага. Лесно е и не боли:) Напротив, човек се чувства далеч по-добре – в кожата си, в живота си, в мисията си.

Помагането дава още един смисъл. И винаги има значение. Пореден пример е забележителната, вдъхновяваща и съвсем истинска история, описана в книгата “Малките принцове“. В анонса на корицата се казва: “Тази книга показва как неуморните усилия на един-единствен човек са в състояние да променят съдбата на мнозина”. Така е!

За много години и много даване, бъдете здрави!


 

Истината за… семейните коледни празници


КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ? Цял месец нарастващо коледно настроение, внимателно и приятно избиране на подходящите подаръци за всеки член на семейството, трепетното им опаковане и криене на най-високото място в гардероба. Надписване на красиви етикети с калиграфски почерк, празнично украсяване на дома, измисляне на меню за постната трапеза, ухаеща на карамфил и канела къща. Мир и любов. Хармония…

А ИСТИНАТА Е: Боже. Не хармония, а какафония! Истината е, че хаотично и отчаяно купуваме някакви, криво-ляво подходящи подаръци в последния момент. Аз лично, с всичките си правомощия на майка и домакиня, отлагам до последно поставянето на коледната украса у нас. Отбивам детските хленчове за елхата, измислям лъжливи оправдания защо и днес не можем да извадим украсата, мажа и замазвам простичкия факт, че ненавиждам гирляндите. По-точно начина, по който неизменно, от най-лекия полъх или докосване, се ронят и падат по бюрото и по пода, навсякъде. Дразни ме това, че постоянно ги намирам на странни места и все се налага да ги чистя и пощя от килима. Да, мразя ги! Признах си. Както отлагам слагането на украсата, така и нямам търпение за махането й. Едва изчаквам да мине там пети-шести януари, прибирам и изчиствам всичко и се чувствам преродена! Най-после хубавата ми стара къща, без безумните лампички, китайски топки и камбанки, само с тук-там по някоя дървена био-еко-шпеко играчка. Но – замълчи сърце, че сега е едва началото!

Ами коледното готвене… Света Снежанке и всичките седем джуджета! Аз едни меденки по рецепта не мога да направя, какво остава да ги украся! Че ако можех да рисувам, по храната си ли, с извинение, щях да рисувам? Какво като имам разни книжки, уж за улеснение, като в тях има такива рецепти като „Дрезденски щолен” и „Ирландски маслени бисквити”? Всяка има по около три дузини броя съставки, като тези са най-лесните! /Визирам „Малка книжка за Коледа” на Ирина Катеринска, която е бо-же-стве-на, т.е. извънземна. Мразим я, нали?/ За Бога, имайте милост! Дори и да можех да пека мъфини, нямаше да е по Коледа, благодаря – имам си нерви за пазене и живот за живеене, мда. Пуйка? Ко, не!


alt

Двора ни на село


Но, хайде, това са бели кахъри. Сериозното положение става, когато се прави графика за гостуване у роднините. Ето това вече е висш семеен пилотаж! При чии родители на Бъдни вечер, при чии – на Коледа, при кои точно лели и чичовци след това… Ама едната година като сме били при другите, сега трябвало при тези и обратното и т.н., но хайде да не задълбавам – роднините четат, и аз деца имам, и те подаръци чакат:)

Като казах подаръци – всички ме питат какво да им купят. Ама всички. К-а-к-в-о. Кое дете какво иска, какво ще го зарадва. Ами, не знам! Как мога да знам, като си променят желанията при всяка следваща реклама или при всяка нова придобивка на приятелчетата им в училище. Пък и те нямат нужда от поредната кукла, имат нужда от нови дрехи. Само че никой не иска да подарява дрехи, нали?

Но може би най-неприятният за мен елемент през декември е този отчаян, вездесъщ, надничащ от всяка реклама, линк и статия празничен призив за благотворителност. Който и сайт да отвориш, което и радио да слушаш, която и телевизия да гледаш – едно и също. Дари, изпрати, събери, преведи. Дай! Помогни!

Нямам против да давам, разбира се. Имам против чувството за вина, с което се изпълвам, като не мога да помогна на всички. Това ми отравя празниците, честно. И въобще каква е логиката в месеца, в който сметките за бита стават поне двойни от летните, в който разходите за подаръци и храна скачат до небето, а в същото време приходите никакви ги няма, нуждите на всички от помощ и пари да изкачат от всеки ъгъл? Който помага, помага през цялата година, през цялото време. Не се нуждае от сладникави коледни трели, за да се сети и отвори за нуждите на другите. Или?…

И това си казах.

Така че – празници ли са, не ми ги хвалете! И, забележете колко съм благородна: дори не засягам детските реакции на подаръците; дори не засягам многолюдните събирания на няколко поколения роднини с много захар за най-малките и много алкохол за най-големите. Събирания, в някои райони познати още като “Големият Коледен кошмар”. Или беше „Коледна касапница”? Както и да е, разбрахте ме.

И ВСЕ ПАК: И все пак този ми коледен скептицизъм ми помага да премина по-леко през този не лек период. С умереност, овладяно до крайност консуматорство и сведени до минимум посещения в ужасните молове и този месец отминава. И всичко за цяла година се забравя. Живо, здраво, до година, до амина!

И все пак Коледата е магия. Магия, чудо и хармония, да. Не ми трябва нищо, пожелавам само да сме заедно и да сме здрави. Всъщност трябва ми едно… тишина. Ти-ши-на! И хубава музика. Ама…

Весела Коледа на всички, хохохохо, хлъц, таковата!…


Истината за… как родителят се превръща в личен асистент на децата си


КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Е, как какво? Има си детски градини, има си училища, децата ще си ходят и това е. Хората са го измислили далеч преди на мен да ми се наложи. А сега е още по-лесно – има си занимални, има толкова варианти и възможности, хич и няма да го мислим.

А ИСТИНАТА Е: Докато детето ходи на целодневна детска градина, родителят въобще не подозира какво ще му се стовари на главата след това. Когато детето е уж по-голямо, по-самостоятелно и по-лесно се гледа (ха-ха). Започне ли училището, започват ужасните крайни срокове, задължителното вземане на детето в точен час, който всеки ден е различен в зависимост от програмата му, разбира се. И не може да се закъснява, разбира се, учителката не бива да се задържа. Задръстване? Спешен случай? Служебен ангажимент? Моля ви, това е несериозно!

Това, което мен особено силно ме кара да се чувствам като секретарка на дъщеря си /четвъртокласната/ обаче, е снабдяването с допълнителните материали, изпратени на пощата на класа – математически състезания от минали години, които трябва да се разпечатат и да се решат за домашно, тези, които трябва да се разпечатат и да се приготвят за решаване в часа, и, много моля, да не се бъркат с тези, които са за ЗИП-а следващия петък, не този. Постоянно нещо разпечатвам, подготвям, изпълнявам сложни указания и последователности, изпратени по мейла. Ако нещо объркам, пропусна или забравя – жална ми майка!


alt


Когато децата в училищна възраст станат две – всичко се удвоява. Ако на малката още не се налага осигуряване на особени помощни материали, то логистичната част става наистина сложна. Едната трябва да е на предучилищна в училището сутрин от 8,30 до 12 часа. Другата – в същото училище от 13,30 до вечерта, в различен час, да ни държи в напрежение, нали /Все още не можем да я оставяме да ходи и да се прибира сама/. Междувременно двете трябва да са нахранени, приготвени, изгладени, облечени, с подредени чанти, с избърсани очила, със сложени закуски на всяка според настроението и вкуса. Да не забравя да пъхна в раницата телефона на едната и новата кукла на другата. Вода!

Училището ни е на 15 мин пеша. Тъкмо донякъде сме свикнали и сме влезли в релси, след месец смените се обръщат, с тях и целия ни график. Честито!

И докато на мен дните ми като личен асистент, готвач и бодигард са строго разграфени, но все пак имам няколко часа относителна свобода (е, стига сега, ясно е – никога сама!), то вечерите през седмицата се борят за титлата „сърфиране на ръба”. Танци, спорт, хиляди занимания и забавления. Ама възможност, ама пари, ама време? Не ги интересува. “Цвети ходи, мамо, искам и аз”. Точка. При нас започва от вторник вечерта, когато едната е на модерни танци. В часа, в който свършва тя, другата трябва да е на съвсем друго място за началото на нейното карате. В сряда и двете започват в един и същи час танците и пеенето в хора, на различни места. В четвъртък остава само едното нищо и никакво карате, за да стигнем до съботния хор сутринта.

Всичко това, съчетано с постоянните вечерни репетиции и бързите седмични мачове на баща им след работа, ме кара да вия и рия и питам: Ами аз???? /с четири въпросителни/ „Мене ме нема в целата схема”, както пее Ицо Хазарта. Как така, бе, момче?! Измисли нещо, като си толкова печен!…

Е? Да ви звучи познато всичко това?


И ВСЕ ПАК: Толкова съм напушена, че нищо хубаво за тук не ми идва!

………………………………………………………………………………..

И все пак, от време на време успявам да се измъкна за бърза вело-обиколка на парка, при хубаво време, благосклонен хороскоп и прецизно планиране. Не дай Боже да срещна някой познат в Морската, че да изгубя няколко минути в разговор. Цялата програма се срива! НЕ МОЖЕ ТАКА!

Дали преигравам? Ами, съвсем малко…

И все пак какво? Семейството ми е обгрижено, нахранено и хармонично развиващо се. Нямаше ли да е чудесно, ако бях човек, на когото това щеше да му е достатъчно…;)


Предложение към Община Варна

altЗнаех за един конкурс, обявен от Община Варна и от още шест по-големи български града – този на Фондация “Bloomberg Philanthropies”. Търси се идея, която да подобри благосъстоянието, качеството на живот в града или средата и т.н. Все ми се въртеше в главата, докато тази сутрин не се събудих да им пиша за идеята, която всъщност имам от много години.

А то ‘случайно’ да се окаже, че днес е последният възможен ден на конкурса, като преди това срокът е бил удължаван. А после ‘случайно’ да се окаже, че днес е Световния ден на детето, обявен от ООН през 1959г. /темата на предложението ми е свързана с децата/.

Хм, хм, да видим, да видим…

Ето и го и него:

 *****

Варна е вторият по големина град в страната ни и може би най-бързо разрастващият се, след столицата. Във Варна има много деца, раждат се още повече, също толкова се заселват всяка година. Освен детски градини и училища, децата имат нужда от занимални, съоръжения за спорт и зали за изкуство. Всичко това го има в града ни, изборът е голям, но… родителите трябва да си плащат.

Бизнесът с курсове по танци, тренировки по всякакви спортове и различни дейности във Варна е активен и богат, но е точно това – бизнес. Има много родители, които не могат да си позволят да дават месечно нужните суми. А творческите занимания са изключително важни и необходими за баланса в организма и психиката на подрастващия човек. Изкуството е коректив на умствените занимания в училище, спортът – задължителен за тялото и ума. Но може би най-облагородяващото и хармонизиращо детето изкуство е музиката. И по-специално – свиренето на музикален инструмент.

Предложението ми е следното:

Да се създаде мрежа от сгради с оборудвани с всички необходими музикални инструменти помещения, където деца и ученици да могат да идват, да се учат да свирят и упражняват по всяко време. Разбира се, това да става под надзора и грижите на музикален педагог. Може да има курсове по танци, рисуване, пеене, спортни занимания, различни творчески активности. Всичко, свързано с изкуство, култура и запазване на българските традиции. И най-важното – да се предоставя на варненските деца безплатно.

Знам, че в момента такъв вариант съществува в Общинския детски комплекс и донякъде в Младежкия дом. Само че за град като Варна това не е достатъчно. Тази възможност за финансиране е шанс да се създаде мрежа от такива комплекси в целия град, във всеки квартал. Така че да е удобно на всички варненски деца и на техните родители. Близо и безплатно за всички.

В зависимост от това дали ще се оборудват вече съществуващи помещения или ще се изградят еднотипни малки сгради, финансовите и времеви параметри на предложението ще са различни. Идеалният вариант е да се предвидят сравнително отдалечени от жилищните сгради неголеми парцели във всеки квартал, да се направи еднотипен проект и да се построят симпатични музикални къщички, с нужните няколко зали за свирене и репетиции. Оборудвани с инструменти и с назначени от Общината музикални педагози и инструктори по танци и спорт. С подходящи помещения или открити пристройки, където удобно биха могли да чакат родителите, с малки кътове за игра на по-малките деца.

Децата ни заслужават подобна инвестиция! И сега Варна има доброто име на град с музикални традиции, с голямата привилигия и гордост да има Училище по изкуствата, с талантливите си деца. Само че основната тежест за това пада върху родителите, и все пак става дума за ограничен брой деца.

А какво би станало, ако музикалната грамотност и творческото образование е достъпно за всички от най-ранна възраст? Децата ни биха расли обогатени, хармонични и културни личности. По този начин биха се облагородявали всички членове на семействата, цялото население на общината и самата градска среда. „Моделът Варна” ще придобие съвсем друго значение – гордо, достойно, за пример.

В Германия във всяка община, дори и най-малката, има подобни помещения, изцяло оборудвани с музикални инструменти, предоставени на децата безплатно. В Швеция от първи клас всяко дете изучава музикален инструмент по избор. Резултатите са известни на всички.

Нека се присъединим към тях! Така по естествен и неоспорим начин Варна ще бъде културна, младежка и музикална столица на България и Европа! Градът ни го заслужава!

*****

Малко повече патос в общински конкурс не е излишен:)

Та това е. Нека стои тук за протокола. Може пък ‘случайно’ …


Патриотизъм е…

… да спазваш българските традиции не само на думи, но и на практика;

… да отглеждаш сам продуктите, с които да направиш зимнина за цялото семейство и да се гордееш с това;

… да научиш децата си да казват вместо “мерси” – “благодаря”;

… да уважаваш законите и институциите на страната си;

… да пазаруваш от кварталния магазин, където собствениците те познават;

… да събираш мълчаливо боклуците от училищния двор и да ги хвърляш в кошчето, докато не забележиш, че децата ти неусетно са започнали да правят същото;

… да носиш на съседите си на село неща, които ги има само в града (лотарийни билети) или трябва кола (цимент);

… да пишеш на кирилица и без грешки, моля;

… да не повтаряш през ден, че ще напуснеш България, а напротив – да създаваш все по-дълбоки корени в нея;

… да правиш за сънародниците си безвъзмездно различни неща, без да чакаш бонуси или похвала;

… да посещаваш, да водиш и децата си, на духовно извисени места, археологически открития и светилища в страната;

 

Да поддържаш видимо престъпното политическо статукво от страх не е патриотизъм. Да раздухваш умишлено ксенофобски и расистки настроения сред лесно възбудими хора не е патриотизъм. Да си обществена фигура и да използваш език на омраза по обществени медии не е патриотизъм. Да заплашваш, нападаш и биеш беззащитни хора посред бял ден с измамно чувство за патриотичен дълг и с чувство за арогантна безнаказаност не е патриотизъм.

Това са престъпления.


Благодаря на .Точица, че започна тази инициатива с чудесния си текст.

Писала е и Нева Мичева

Пишете и вие.

 

 

Blog Action Day 2013 – Човешки права (Human Rights)


Днес е Ден на действие на блогърите от цял свят – идеята е в един ден много хора по света да пишат по една и съща важна, общочовешка тема. Целта е да се насочи вниманието, обществената енергия и действие върху тази важна тема. Инициативата е от 2007-ма година, аз лично се включвам в нея от 2009-та.

Тази година темата на #BAD13 са… човешките права. Правата на хората. Онези първични, базови права на живот, свобода, дом, право на мнение. Базови и първични, но не всички ги имат, нали? В тези „космически” две хилядни години много хора по света все още нямат тези права. Раждат се и имат основно задължения и ограничения, дължащи се на пола, страната или на религията им… Какво за правата? Нищо, правата са на страната на другия – силния, големия, богатия.

Няма как да не направя връзка с актуалната тема за сирийските бежанци в България. Много били и щели да стават повече. Мръсни били и не искали нашите дрехи. Агресивни били, но и мързеливи. Алчни. Неблагодарни. С огромна месечна издръжка от държавата, за каквато си мечтаят много български семейства.

Достатъчно!

Това отношение на масата българи до голяма степен е подклаждано от определени ‘успели’ медии. Но да му се поддаваш е грозно, незряло, нехуманно и в пълно противоречие с настоящите одухотворени времена.

Има един универсален духовен постулат: „Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб”. Леко видоизменен, той гласи: „Не мисли за другите това, което не искаш да мислят за теб.” Както бихме искали да се спазват нашите човешки права, така и ние би следвало да спазваме тези на другите. Защото никой не може да каже утре къде ще се намира, какво ще го сполети и в каква немислима до преди ситуация ще се окаже.

/Много добри текстове, вписващи се в днешната тема за човешките права, можете да прочетете в следващите връзки – първа, втора, трета и четвърта/


alt

Рисунка: Маги на 5г


Да бъдем извисени в мислите и делата си, да бъдем човечни и достойни. Защото всеки иска това за себе си и за децата си.


И накрая, за да не изневерявам съвсем на стила си, поздрав с този цитат:

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив!

                                                                               Волтер



Досега съм писала:

Blog Action Day 2009 – Климатични промени (Climat Change)

Blog Action Day 2010 – Вода (Water)

Blog action day 2011 – Храна (Food)

Blog Action Day 2012 – Силата на Ние (Power of We)



Къща на село 20

Към “Къща на село 19

Краят на началото!


Да, с това мисля да сложа край на вълнуващия опис на началото ни в тази къща. Може и да не ми се получи, ще видим:)

Скоро приятели ме попитаха – „И какво, в крайна сметка, струваше ли си?” О, Боже, да, разбира се! Съвсем определено мислим, че това е най-добрата ни сделка досега. Да не говорим, че цената на имота непрекъснато се вдига. Заради подобренията, поддръжката и …добрата ни енергия:)

Не съм писала толкова дълго, защото – обичайното – много работа. Но и защото – приятното – ако пиша, трябва само да се хваля. То не бяха килограми домати, кофи плодове и почти тон грозде, то не беше лимец като слънце, пиперчета, картофи, чубричка и боб. Много реколта, изобилие, богатство и красота! За стопанина радост и удовлетворение. Земята винаги се отплаща за грижата и доброто отношение…


alt


Този сезон направихме доста подобрения, понаучихме се повечко на земеделие, но според традицията се заричаме следваща година да е още по-спорна и добра. Мдааа, ще видим тази работа…

Иначе куриозните случки на село, веселите недоразумения и самопредлагащите се майстори не секват. Само да отидем, веднага ни надушват и цъфват на портата всякакви видове и породи – тенекеджии, бояджии, майстори по всичко – и искат работа. Сега, те искат пари, но явно са установили, че без да свършат някаква работа не може, та затова… Някои предлагат стоки – дърва за огрев или колчета за домати, разбира се собственоръчно отсечени от гората под скалите. На обясненията ни, че сега нямаме възможност, звучно и добродушно предлагат всякакви варианти, с небрежно потупване по рамото – „Виж сега, шефе, ти ни пусни в двора, ние ще свършим каквото намерим, пък ти ще платиш другата седмица, не се притеснявай. Сега ще дадеш само по нещичко, да не ни бият жените като се приберем. Другото после!” Една леля, която ни събуди рано сутринта в неделя с подвиквания като на куче и силно тропане по портата през 2 секунди, дори каза – „Пусни ни само да разгледаме и да си набележим работата за петък!” Ха! Уникални са!…

Точно според един цитат, на който попаднах днес, уж случайно. От невероятно забавните книги на Питър Мейл за Южна Франция, специално от “Отново в Прованс”, изд. Гурме, стр.69: “Селският живот ни научи рано, че това, което печелиш като общуване и удобство, губиш като уединение. На прозореца може да се появи лице и на вратата да се почука по всяко време и няма измъкване. Можеш да се скриеш, но не можеш да избягаш. Те знаят, че си вътре.” О, да, точно така…:)))

Но най-смешната случка, която дълго няма да бъде забравена, се случи сега последния път. Преди две седмици извършихме свещенодействието, наречено „Големият гроздобер с цялата рода и всяка свободна кола”. N-стотинте килограма грозде вече вряха и кипяха по бъчви и каквото е там във Варна, а по лозето и асмата бяхме оставили малко грозде за доузряване и дообиране. Дотук добре…

Този път пресметнахме колко можем да съберем само в нашата кола и го набрахме. За беда (по принцип за щастие, де) остана още. Няма обиране това грозде, ей! Самото грозде – красота! Черно, розово, бяло, жълто – от всичко има. Кеф ти за вино, кеф ти за ракия. Който иска да пие, аз само ям и му се радвам…:)

По едно време виждам отдолу по улицата към нас да се задават мъж и жена на средна възраст, смътно познати. Мъжът носи в дясната си ръка желязна стълбичка, в лявата – лозарска ножица. Жената носи не много голям празен бидон и малко ножче. Регистрирам това в движение, докато се приближавам да ги чуя.

– Добър ден.

– Добър ден. Аз съм голямата дъщеря на бай Илия и идваме да оберем асмата на леля Калинка.

И таз добра!

Бай Илия, с когото вчера говорих и който не ми каза нищо? И леля Калинка, която ни продаде асмата си преди година и половина и сега дори не се е обадила, че иска да си я обира?

Хубава работа!

– Ама… – викам аз – тя вече е наша. /В моя защита – почти без да заеквам/

– Ами да де, и аз така знам, ама… – вика жената.

Както казва и бачо Гичо от Котел, героят на Милен Русков от „Възвишение”: „Ам че ха, де! Тъй ся случи!”

Дойде и мъжът ми, и той вика: „А!”, хората се притесниха, взеха да дават на заден, ние се притеснихме, взехме да ги каним… Стана една смесица от „Ама, моля ви се, ние да си ходим” до „Ама, моля ви се, влезте, и без това остана необран този край на асмата”. От „Ама как така, вече си е ваша” до „Ние и без това откога се каним да занесем в Шумен грозде на леля Калинка и чичо Петър, на, добре че сега стана така”.

И къде неловко, къде усмихнато, влязоха, започнаха и така доста понабраха. Ние продължавахме да сме хем озадачени, хем облекчени. Те също, де. Разговорихме се, па почнахме и ний да берем и да им помагаме. Накрая освен набраното от тях в бидона, изпроводихме за Шумен още две щайги от нашите, които после допълнихме. Жената сръчно подтична, докара колата, натовариха нещата и се сбогувахме по живо, по здраво.

По едно време след обяд, вече се бяхме натоварили и ние за Варна, двамцата идват. Отдалече почват да ръкомахат, носят кутия сухи пасти, които бутат в ръцете на децата в колата и обясняват, видимо притеснени: „Олеле, ама баща ми имал предвид асмата на Калинкини в Шумен, ама ние какво направихме, извинявайте, сега си вземете всичкото грозде обратно, станало е голямо объркване, ама как може, не, моля ви се, вземете го, ей на няма да мръднем оттук!”…

Разбира се, гроздето не взехме, но сухите пасти изядохме. Леля Калинка после се обажда да благодари, били изненадани, ама нали и те грозде си имали…

Леле! И после как няма да обичам селото! Де в града да ти се случи нещо такова, а?

И накрая, поздрав с това стихче, написано от голямата ми дъщеря май през миналата година и тези снимки на последните плодове от градината ни. Използвам ги за епилог на тази селска поредица:)


      Сбогом, есен


Ах, сбогом, мила есен, alt

Последни плодове берем

И става малко по-студено,

И идва първи зимен ден.


Ах, сбогом моя есен,

сбогуваме се таз година,

и вместо тебе идва зима, alt

със Коледа и Нова година.


Ах, сбогом за последно, 

но другата година

ще се видим ний отново,

като весела дружина”


Кристина Пехливанова, 9г, 2012


~Край~


Истината за… воденето на деца в селска къща


КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Да! Перфектната алтернатива на влагата и градския смог, чудесна смяна на въздуха за децата, без да трябва да се ръсим за скъпи почивки – ще играят на воля на открито, за разлика от в града, ще се търкалят по тревата и ще скачат с козички и кокошки по земята… Освен това много ще помагат – ще копаят в градината, ще берат и ядат плодове от дърветата и ще са здрави, здрави, румени и засмени!

А ИСТИНАТА Е: Оказа се, че добруването на децата ни е последната грижа, като отидем на село. Толкова много работа има, че не успяваме да им обърнем почти никакво внимание. В един момент става супер досадно да приготвям багажа за всички и да предвиждам хиляди дрехи за момичетата, защото на село не е като в града – на село броят, начините и възможностите за цапане и късане клонят към плюс безкрайност и се използват почти на 100%! В някои случаи просто оставяме досадите в града при баба (ирония, а?), за да отидем възрастните сами на спокойствие и да свършим всичко, което трябва да се върши. За да няма през 10 минути една през друга принцесите да хленчат „Мамо, искам нещо за ядене…”, като това нещо за всяка е строго определено и зависи от часа на деня, страната, на която са станали сутринта, рекламата, която са гледали преди малко и дали пече слънце или не. Разбира се, това митично нещо е различно за двете, освен това задължително го нямаме в момента, разбира се, че пак не сме го взели от града и т.н. … “Сетих се – тогава да отидем да се разходим до магазина! Сега!”

Ами двора? Как и защо, по дяволите, съм си мислела, че ще мога да отгледам красиви цветя, че и да им се радваме с гости? Нали шестгодишната проклетия с рачешкия инат започва и методично откъсва всеки цъфнал цвят в лехите пред къщата в момента, в който пристигнем. Докато не остави градината във вид на опасана от дива коза, а земята поръсена с листенца във всичките цветове на голямата дъга… А аз тъкмо съм измела от площадката сухите листа и се обръщам с ръце на кръста…

Или вечният хит, евъргрийна на селските игри и царицата на цапането на плочки и дрехи – играта с кал! Готвене, моделиране, плескане, целене – всичко върви! По две за левче, хайде на калните скулптури, не останаха! Пръст, вода, пръчици и листа се смесват обилно с веро и течен сапун, които се измъкват зад гърба ми от мивката, въпреки многократната ми изрична забрана. Нищо не помага, ембаргото се заобикаля безогледно с всякакви методи и средства, дебнене и пищене, в случай на изненадващо влизане на врага от задната врата. Щедро се налива веро в купички и чаши, крадат се лъжици, изчезва цялата бутилка течен сапун, която после намирам пусната в ямката с крана зад чешмата на двора. Гъбите за миене на чинии са цел номер едно! Като се накъсат стават за съставки на супата, подправки за пая и правят такива хубави фигури върху тортата. Да живее калта!

alt

alt

alt


Но си мислите, че поне ги няма бичовете на града? Напротив, напротив! Искат се компютъра, таблета, телевизора и телефона непрекъснато и без никакъв график и ред. Искат ги като противоотрова на чистия въздух, свободната игра и простора пред погледа. Може за малко, дори на всяка цена или поне ако искаш да можеш да свършиш нещо отзад в градината и да си донякъде сигурен, че после няма да завариш апокалипсис сега: широко отворена врата към улицата, някой паднал от стълбата за втория етаж или счупил чаша, докато се опитвал да си сипе вода. За караниците и разправиите им дори не ми се започва, то е ясно това.

Дали помагат? Деца и работа… хм, трудна задача. Поне по отношение на днешните наистина разглезени в това отношение, изтънчени и чувствителни деца. Имат желание, да. Някакъв луд първоначален ентусиазъм, след като примерно цяла седмица сме говорили, че в събота на село ще копаем и ще садим, хайде, ще си обявим състезание! Този ентусиазъм трае не повече от осем минути, до второто тръкване с тежкия търмък, до третата засадена скилидка чесън и пълненето на ноктите с пръст, до шестата шепа хвърлен лимец /че това все пак е лесно и интересно, какво, кой ще ти даде да замахваш и мяташ във въздуха хиляди зрънца в града?/…


alt

altalt


Ами този вечен стремеж на подрастващите към свобода? Защо си мислят, че като сме на село могат да си излизат сами и да си ходят където и да се мотаят колкото си искат току-така? Да се разхождат в двора – как могат да сравняват почти два декара градина и двор с осемдесе квадрата в града, не им ли стига? Ааа…

Та така. Много е хубаво, но като всяко нещо, свързано с присъствието на деца, е сложно, забавно-вбесяващо и динамично – нито час почивка, да не говорим за рутина или яснота!

И ВСЕ ПАК: Най-хубавото е, че децата много свикнаха със селото, търсят си свободата и простора, близостта до земята, гостуването на приятелски семейства и дивата игра с деца, все пак отвоюваното право да ходят сами за ръчичка по мостчето до къщата на приятелите ни в долния край на селото и най-важното – късането и яденето на чиста храна от градината! Градината, която сами сме си посадили, отгледали и обрали. Дори и да не са участвали особено активно, те ни гледат, чуват и попиват. Виждат и възпитават у себе си любовта към земята, към труда на открито, към истинските плодове и зеленчуци, към вкуса… Да, към истинския вкус, защото вече правят разлика между нашите домати и тези от пазара.

Срещата ни с животни от селото също е празник за децата – обичат кучето на съседа и винаги го хранят и галят, когато се появи на портата ни като бял призрак в здрача; радват се на магарицата на дядото през една къща от нашата и не пропускат да скочат в каручката, когато той ги покани; развили са слух за селските звуци и чуват кога съседа Гошо прибира телетата си от паша; редовно чакат заедно с един дядо и една друга баба, дето живее надолу по улицата, докато надвечер им върнат козите на разклона при чешмата… Знаят имената на животните – кучето Биляр, магарицата Мара, козата Светла.

Събират орехи в дерето, знаят покрай коя стена расте лимонена трева, от коя чешма тече вкусна вода и в коя посока от нашето е едно село с много наши приятели – Костена река. Не пищят (много) при всяка среща с голям бръмбар, виждали са умряла змия, различават пчела от оса, лук от чесън, вече знаят откъде идва торта, какво се прави от гроздето и защо работата в градината понякога не може да чака. Знаят каква силна топлина дават горящите в печката дърва, колко вкусна става лютеницата, варена и опушена на истински огън и как звучи прасе, което… колят (съседа, не ние, няма шанс да станем селяни дотам). Мда.

И все пак, воденето на деца на село е върховна веселба и ние не бихме лишили нашите от това за нищо на света!


Да бъдеш герой е в кръвта ти!

 

“Аз съм доброволен кръводарител. Чувството е превъзходно. Без да си направил нищо, ти вече си герой за някой в нужда, за всичките му роднини и приятели.

Аз съм универсалната 0+ кръвна група, среден ръст и килограми /вижте условията, на които трябва да отговаряте тук/. Въпреки че не ям месо, показателите винаги са ми били в норма. Няма никаква основателна причина да не дарявам малко от моята сила, вяра и пожелание за здраве на някой, който има отчаяна нужда точно от това в момента.

Досега съм дарявала кръв три пъти. Всичките в отклик на спешни кръводарителски кампании във Варна. В началото притесненията ми бяха по отношение на хигиената и безопасността. Напразно! Всичко е за еднократна употреба, всичко е стерилно и няма никаква опасност от заразяване. Става бързо и не боли, наистина:) Усещането определено е прекрасно, особено когато знаеш за кого даряваш и той се оправи. Сигурно и да не знаеш при кого отива кръвта ти, пак е хубаво. Възнамерявам в най-скоро време да разбера!

Аз съм доброволен кръводарител. Чувството е превъзходно…”

Този текст изпратих на страницата на Българската организация за доброволно кръводаряване (БОДК). Междувременно дарих кръв за четвърти път, втори за тази година. Освен това се регистрирах в новия им проект “Дари кръв“, който е регистър на доброволните кръводарители и съответно хората, нуждаещи се от кръв. Освен това подадох молба за членство в БОДК, което е безплатно. Нормално – никоя сума не може да се сравни с безценната ти кръв:)

alt

Основната цел на БОДК е да да насърчава и популяризира редовното, анонимно, доброволно и необвързано с облаги кръводаряване на територията на Република България, Европа и в световен мащаб. Кръводаряването е сред най-високо хуманните постъпки, които не могат и не трябва да бъдат оценявани в пари. Към настоящия момент човешката кръв няма аналог в световен мащаб и това я прави безценна!

Всички там работят доброволно – по поддържането на сайта, по писането на материали, по поддържане и популяризиране на фейсбук страницата и още много други неща. Както и основното – кръводаряването – разбира се.

Аз мога да правя и правя следното – да се регистрирам, да разпространявам дейността на организацията и да дарявам. Но има нужда и от програмисти, от хора, които могат да обработват снимки и текстове, които да помагат с хостването и поддръжката на сайта и фейсбук страницата, които да съдействат в изработката на флаери, информационни брошури и т.н. Които да дават идеи, вдъхновение и в крайна сметка живот.

БОДК и пострадалите хора имат нужда от всякаква помощ по отношение на кръводаряването. Да си знаете!…;)

Бъди промяната, която искаш да видиш в света!


Напоследък много често си припомням тези думи на Махатма Ганди. Сещам се и за факта, че основно личния пример учи и възпитава. Съчетано с истината, че единственото нужно е ти да се промениш, за да промениш света, написах тези неща в раздела “За мен” горе вдясно 😉

Ето ги:

***

Гласувам.

Не ям месо.

Дарявам кръв.

Карам колело.

Отглеждам цветя.

Не пия концентрат, не пуша.

Не наранявам хора и животни.

Шофирам разумно, спазвам законите.

Обичам, пазя и изисквам да се пази природата.

Поддържам апартамент в града и къща на село.

Чета книга от книга и имам голяма библиотека.

Спазвам и изисквам морал във всяко отношение.

Нямам шеф, работя за себе си и семейството си.

Грижа се за градина и отглеждам сама храната си.

Протестирам против продажни политици, безплатно.

Обичам да се занимавам с деца(та си) и да пиша за това.

Слушам алтернативен рок и мелодичен метъл, нито минута чалга.

Вярвам във Висшата сила, в ангели, в съществуването на Анастасия и в добрите извънземни.

Върша доброволно общественополезни неща (домоуправител и активен училищен настоятел – и това са само постоянните).

***

Просто се опитвам да бъда промяната, която искам да видя в света…