ИСТИНАТА ЗА… ПЪТУВАНЕ С ПРИЯТЕЛИ – БЕЗ ДЕЦАТА!

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Как ще издържа 2 дена без децата си? Как някой друг ще приспи 8 месечното ми бебе? Кой ще угажда на капризите на 5 годишната фурия? Как ще се оправят без мен?Сигурно ще ми звънят през 20 минути за помощ. А аз ще им звъня дори още по-често…Но! Няма как – имам нужда от разтоварване и общуване с приятелите ми без деца. Ще се върна освежена и заредена с нови сили за ежедневието…Мечка страх – мен не страх, тръгвам!

         А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Никой и нищо не можеше да ме спре да отида в София на концерт на идола ми от 15 години! Когато приятелка ми каза, че ще ходят, аз отговорих Дай ми два разговора време.

Преди да й дам отговор си бях поръчала билета за концерта по интернет. Последните дни треперех някоя от малките досади да не се разболее или да направи нещо друго, което да ми попречи да тръгна. В моментът, в който се качих на автобуса от Варна заедно с 3 по-млади (и без деца, сещате се!) приятелки и си сложих слушалките в ушите, в този точно момент аз забравих, че имам две невръстни дечица, мъж, домакинство за въртене, хиляди задължения, все по-малко търпелив шеф, 2-3 изпразнени кредитни карти, стар автомобил с изтичаща застраховка, няколко неприятни съседи, страх от глобалното затопляне (и други еко-катастрофи, както и от изтичащия през 2012 година календар на маите), не съвсем достатъчно пари за 2 дена и т.н. и т.н… Времето започна да тече с различна скорост, не можех да си спомня какво правя всеки ден в този час в иначе стройното ми, разграфено ежедневие…

 По някое време, когато все пак реших да се обадя у дома, положих голямо усилие да си спомня какъв беше режима на бебето и дали току-що не е заспало. Е, не върви на такава всеотдайна и жертвоготовна майка да събуди бебето си като се обади по никое време, нали? Или пък…? Е, не, твърдо –  не върви!

Оказа се, разбира се, че всички са много добре и майка ми се справя идеално /въпреки тайните ми надежди, че ще реве по телефона и ще се чуди как АЗ се оправям САМА с тях/. Оказа се дори, че им досаждам и прекъсвам игрите! Хм, хм……

Викам си – нещо не е наред! Накъде отива този свят, накъде??? След това все пак се светвам, че нещо не е наред с мен, щом си мисля така, хахаха…

Чувствах се страхотно, веднага пак забравих за всичко изброено по-горе и продължих да се кефя на пътуването. Заливах се от смях с приятелките си, сипех остроумия и им се чудех, че не знаят кой е Чък Норис  (питаха дали беше Чък Ръсел, защото гледахме филм с… Ръсел Кроу, хахахаха). В София се изпънах да чакам посрещачите на автогарата с пълно снаряжение от раница със стърчащи подаръци за дребни роднини, плеър в ушите, слънчеви очила и победоносен поглед  „Дръж се  София, Варна е тук!”

Самият концерт, гостуването, излизането след това и въобще цялото нещо беше супер!! Бях много, много доволна и не съжалявах за нищичко!

И ВСЕ ПАК? Въпреки че се притеснявах малко за дома, съм щастлива, че го направих. Е, за освежаване и отпочиване и дума не можеше да става /скапах се от път, спах по-малко отколкото с бебето вкъщи, страдах че свърши и вече няма какво да очаквам/… Но се разнообразих, видях със стари приятели, накуфях и насмях – почувствах се точно както ПРЕДИ! Е, мъжът ми веднага ме пита защо съм пресипнала, но той пък какво е очаквал? :)))

Така че – горещо препоръчвам! А аз очаквам с нетърпение летните концерти и фестивали и поръчвам, ли поръчвам билети…

alt


P.S. Добре де, добре, ето – говоря за сета на маниака Mike Patton (& Christian Fennezs – уф, знам, че беше чак през февруари’08…). На когото му говори нещо – дай горе! На когото не – потърси в Google де, не е късно- няма да съжаляваш!

Снимка:    www.newmusic.bg

Моят абсолютен свят…

  
Явно много съм досадила на Нико с моите бебешки истории, та решил да ме включи в спам-веригата…Ок, да видим абсолютния ми свят:

1. Когато детето ми ме пита „Мамо, нали няма да изчезна, когато умра” да мога да отговоря СЪС СИГУРНОСТ;

2. Хората да НЕ СА толкова консуматорски настроени, че за един месец (декември например) да харчат суми, равни на бюджета за година на дом за деца без родители;

3. Също така хората НАЙ-ПОСЛЕ да започнат да мислят и действат еко и био – да купуват рециклирани стоки, да ограничават ползването на петролни продукти (от гориво до найлон и пластмаса), да не убиват и ядат толкова животни, да произвеждат по-натурални продукти, да НЕ ЗАМЪРСЯВАТ толкова, да…;

4. Политиците НЕ ВИНАГИ да работят само и единствено за себе си и близките си, а и за народа;

5. По света всички хора ДА МОГАТ да си осигурят физическото оцеляване (храна, дом, мир…)

Пфу, май много сериозно го взех…Не се сещам кого да предизвикам, но ето нещо наистина много приятно – от Дачи за всички…


 

ИСТИНАТА ЗА… РОДИТЕЛСКИТЕ АМБИЦИИ

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Е, ще бъдем умерено амбициозни родители, разбира се. Ще се стараем детето ни да знае и може всичко, което могат връстниците му, все пак. Не вярвам да го тормозим с хиляди излишни уроци, курсове и натрапени „таланти”. Пък и нали ще видим какво му се отдава, какво го влече, как се справя с различните неща…

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Истината е, че ВСЕКИ от най-близкото обкръжение на детето има някакви амбиции спрямо него.

Единият дядо иска да я прави кик-боксьорка (без майтап!), защото е съдия по бокс. Другият дядо ще я прави…  плувкиня (защото е плувец и е активист в организацията на ветераните). Бабата ще я прави гимнастичка (защото е била…СЕЩАТЕ СЕ!). А бащата ще я записва на лека атлетика, защото може да бяга и вика 45 минути без да се измори и за миг!

 {Бе бащата има и друга амбиция, но тя вече е в сферата на мечтите – да стане световна тенис звезда, заради… големите наградни фондове, мухах…}

Майката на нещастното хлапе (т.е. аз) е в позиция да озаптява налитащите амбициозни родственици, да ги разтървава, да измъква детето от кръстосаните разпити „Кажи сега какво искаш да спортуваш, ама много обичаш да бягаш, нали?” и да апелира към оставянето му на мира.

А самото момиченце (в момента на 5 години) наистина може да бяга като изтървано козле от цирк, но безнадеждно плете крака, спъва се на равното и не проявява други особено изявени спортни таланти. Затова пък е театрално до лигавост (да, да, зодия Риби!), вживява се в приказки и филмчета, разиграва роли и всеки ден трябва да се обръщаме към него по различен начин, иначе не отговаря. Вярно, засега ходи на художествена гимнастика (но само защото за другите неща трябва да е по-голяма), ходи и на народни танци в детската градина и т.н., но НЯМА да стане международна звезда, определено. Търсим пролука в програмата, за да я запишем и на театрално студио (не трябва да се забравя, че в 17.30 дават любимото й филмче по телезивията, така че задачата става трудна). Въобще…

Въобще жонглирането с родителските амбиции и реалните способности и интереси на детето е деликатна работа. Голям късмет ще е, ако то наистина намери нещо, в което е добро, което му е интересно и го прави с удоволствие. Иначе няма много голям смисъл…

А горкото ни бебе! Ако знаеше какво сме намислили за него! Нямаше да се хили и лигави толкова безгрижно…

 И ВСЕ ПАК? И все пак е доста приятно да ме попитат: „ Ама тя как така пише, не трябва ли първо да се научи да чете???” и аз да отговоря: „ Е, как бе, тя се научи да чете още миналата година, едва отскоро пише.” Доста е приятно да чуете: „Да, да, справя се, вече започна да се ориентира добре, въпреки че започна доста по-късно от другите”, или „ Детето ви е много артистично и умно, личи си, че вкъщи се занимавате с него.”

 

Дааа, приятно е, стига и детето да е съгласно!

Целувки и усмивки: Милена Пехливанова

КРАТКИ МАЙЧИНСКИ ПРОБЛЯСЪЦИ # 2

    
„Мамо, ти излез и затвори вратата. Ние със сестричето ми ще си играем –  аз ще го пазя, не се притеснявай!”

Дори и само заради такива случаи си е струвало да направим второто дете – да ни отървава от първото!

Оле!

                                                                                          

КРАТКИ МАЙЧИНСКИ ПРОБЛЯСЪЦИ # 1

   
Ще запазим от ранното майчинство мили спомени… Добре, помислете си, кога друг път ще ви се случи да почиствате повръщано в 4 сутринта? А да простирате по изгрев слънце в 5.45? Или да подремвате в 11 предиобед?? Екзотика! Разнообразие, направо  лукс! 

ИСТИНАТА ЗА… РАЗХОДКА С БЕБЕШКА КОЛИЧКА В ГРАДСКИ УСЛОВИЯ

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Ооо, разходките ще са една от най-приятните страни на майчинството – ще се разхождаме на чист въздух, бебенцето ще спинка непробудно часове наред, аз ще се поддържам във форма и в същото време ще имам много възможности за развлечения – кафе с приятелки, пазаруване на дрехи, мотаене по алеите на градинки и паркове (което не ми се е случвало отдавна, нали?), приятелско общуване с други майки и споделяне на грижите за бебетата. Мммм, нямам търпение!…  

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Такаа… Откъде да започна? Добре, първо от чистия въздух: може би най-голямата илюзия, що се отнася до разходките в градски условия.        По улиците чист въздух просто няма – има непрекъснат поток от коли с неизменните им зловонни газове, шум и мръсотия. Да не споменавам паркиралите по всевъзможни места стотици автомобили, които са заели всеки квадратен метър от тротоарите и правят минаването по тях с бебешка количка трудно стратегическо препятствие – „Добре, ако сега успея да мина оттук, там по-нататък няма да мога (ах, този … е спрял съвсем до тротоара!). Оф,  слизам на платното, няма как… Защо ми се караш, бе, идиот, откъде да мина?” и т.н.

По отношение на трафика имам следната стратегия, която много ми помага: възприемам всеки шофьор като потенциален психопат (съжалявам, но да!) и съм изключително внимателна – оглеждам се дори и към еднопосочните улици, пресичам на светофар или по съвсем права линия (никога по диагонал), винаги вървя по тротоара и задължително ползвам всеки подлез. Дори и на зелен светофар се оглеждам подозрително, иначе като пресичам излизам пред количката да видя мога ли да мина и чак тогава я издърпвам. Мдаа, в тази игра на котки и мишки, ние сме мишките, момичета, но не ми пука, стига нашите мишлета да са добре🙂

      Е, разбира се, когато аз самата шофирам, позицията ми е съвсем друга, но само по отношение на „обикновените” пешеходци, хахаха… Към майките с колички съм много грижовна, дори и да вървят по платното, под хубавия, но леко неравен тротоар…:)  Много ме дразнят само майките, които си вървят и си говорят по две-три една до друга по улицата, като по този начин принуждават шофьорите да влизат в другото платно, да се изчакват, да правят рисковани маневри покрай количките и да… псуват! Недейте така, дами, несериозно и опасно е, за всички.

Друг сериозен фактор, който ми вгорчава разходките, са безбройните строежи, едва ли не на всеки ъгъл. Техните бетоновози, помпи, преси, разбиващи машини, компресори (добре де, за тези неща се сетих сега, хаха!) и т.н. са ужасно шумни, често екстра са им огромните камиони, правещи маневри отпред с гръм, дим и трясък…

 След тези така картинни описания ви става ясно, че бебенцето, и да иска, не може да спинка блажено – постоянно се стряска и буди. Заедно с това подскача и сърцето ви. За щастие, бързо се унасят пак, милите ни те… НО – само докато количката е в движение. Ако случайно имате смелостта/глупостта да седнете в заведение, бебето ще се разреве истерично точно като ви носят поръчката. Другият вариант (при мен донякъде действа) е да ви се откачи ръката от люшкане, за да може краката ви поне малко да си починат и да почетете на пейката.

Що се отнася до общуването с други майки – аз така и не успях  (хм, може би защото не исках? 😉 да стана член на някоя от групичките, които си познават децата и си делят инфо, играчки, пюрета и закачки.  Помагат си и се заместват за малко. Така че ми е много добре, поне докато бебето ми е малко и уж спи навън. Обикалям квартала, за да стигна до хранителните магазини с възможност да вляза с количката, избирам си най-отдалечената аптека, за да имам цел. Винаги си нося нещо за четене, а и това е най-удобното време за разговори по телефона.В най-студените и ветровитидни разходката е на балкона – така и бебето диша малко по-чист въздух, а и аз свършвам работа вкъщи за 3 дни напред 🙂

И ВСЕ ПАК? И все пак разходките с бебето навън са наистина един от най-приятните моменти на майчинството. Малко по-сложно става когато хлапетата проходят, но с повече внимание и с по-малко параноя всичко е наред. Добре, че ги има парковете, градините и детските заведения със забавления за по-големите деца. Да живеят аниматорите – на всяка цена🙂! Най-хубаво, разбира се, е в нашата Морска градина заедно с прилежащото й море – Ех, хубава си Варна, Варна, Варна, с моряци, чайки бели и Черното море, хей!   

 

ИСТИНАТА ЗА… ДОСАДНИТЕ МАЙКИ

          

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ: Като заговоря за бебето си всички ще ме слушат в захлас и няма да ме оставят буквално да спра! Тооолкова ще им е интересно… Е  вярно, на мен не ми е чак толкова интересно, като ми говорят сега за други бебета. Но все пак ще става дума за МОЕТО бебе! Кой няма да иска да знае всичко за него? Всяко дребно нещо, което е направило, всяко мигване, всяка усмивка! Всяко оригване!!!   

А КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА:  Има много типове и МНОГО досадни майки!! Лошото е, че не се усещат или просто не им пука:).  Ето няколко характерни дразнещи типа майки:

I тип : Такива, които не говорят за нищо друго освен бебетата и децата си. Хахахаха! Признавам, че е страшно съблазнително! Всяка майка наистина може да говори в реално време – с часове – за бебето си. Особено младичките такива, които не са имали време за кариера, социален кръг, други занимания освен бебето – така то наистина им става основна тема за разговор и гордост…

Но, помислете си на вас как ще ви е, ако попитате някой приятел от учтивост – например финансов анализатор – как е работата му. Ако започне да ви говори с увлечение и маниакална страст за борсови индекси, валутни нива, фондови показатели, консолидирани печалби и да се залива от смях на вицове за брокери, които за вас са, меко казано, неразбираеми?? И на него това му е ежедневието, там влага много усилия, чувства и надежди, нали? Ето така се чувстват хората без деца, които невинно ви питат как са вашите и биват заливани от безинтересна и ненужна за тях информация… Ужасно дразнещи са и клишетата съкровище, слънчице, сърчице, пухче и т.н. (Добре де, и аз казвам на моите понякога така, какво да направя, като са истински съкровища, хахаха…Но ще го призная пред хора само след мъчения!)

II тип: Майките с „милия” навик да говорят на НИЕ… Ббрр, настръхвам!

„НИЕ не сме Сашко, ние сме Алекс!” – ами радвам се за вас, ние пък сме Криси и Милена, но не страдаме от раздвоение на личността…

„НИЕ днес сме много непослушни, но поне си изядохме всичкото пюре за обяд!” – горкият ви татко… Да се оправя с двама непослушни и …слабоумни!

„НИЕ отдавна спим” –Определено!

„НИЕ днес напълнихме пелената цели 3 пъти!” – Това по-добре да го оставя без коментар, нали?!#&*@!!!


             
Ужасно е, детинско и дразнещо. Моля ви, имайте малко съзнание и не говорете толкова инфантилно. Имате още доста годинки, докато това пак ви бъде позволено, хахаха…


 

III тип: Безотговорните майки с колички навън. Тези, които се разхождат по две, че и по три с количките си по уличните платна… Тези, които не се съобразяват с правилата за движение по пътищата и не се оглеждат особено… Тези, които не вървят с количките по тротоарите, пък били те и малко неравни… Които бутат количките си по вело-алеите, които не минават през подлези… Моля ви! Не говорим за удобство и предпочитания. Говорим за реалната безопасност и дори за живота на нашите деца! (Ще ви е трудно да разберете, затова дори не споменавам опасността за останалите невинни участници в ситуацията…)

IV тип: Които натякват на хората без деца. И вие ще дойдете в моето положение, и вие ще видите хубаво ли е от работа веднага вкъщи. Няма да ми се размотавате по заведения след работа, почакайте и ще видите… Добре, защо? Нас някой насила ли ни е карал да правим деца? Защо е нужно да ги използваме за оправдание или като инструмент? Вярно, по-ограничаващо е, но е и много хубаво, весело и емоционално. Може и трябва да намираме време за всичко, дори за бързо питие с колеги след работа. (Хм… Добре де, от утре и аз започвам да търся 🙂

Схванахте идеята ми, нали?:)))

И ВСЕ ПАК? И все пак има една благодатна публика, на която можеш да обновяваш информацията за бебето на всеки час – бабите и дядовците! Те са дори в по-голяма степен обсебени от внучето и попиват с благодарност всяка думичка за дребния субект. Понякога искрено се интересуват някои приятели, също и други майки (не се подлъгвайте – главно, за да сравнят колко по-добре се справя тяхното отроче в сравнение с вашето), но моят съвет е – отговаряйте като питат за децата с едно изречение: „ Добре са, беснеят както винаги!”, „ Малко са болни, но ще се оправят като кученца”, „ Оо, те са най-добре от всички, питайте ние как сме” и други подобни. Повярвайте, това е всичко, което хората искат да чуят!

За мен

     
   Хей! Благодаря, че се отбихте.

alt
Снимка:  Август 2012
 
 
Двете ни дребни мацки се казват Кристина и Магдалена – гръмки и внушителни имена, че и библейски отгоре на това…

Аз съм на 38г. Криса Коконата е на 10, Мага Пушилката е на 6. (през 2013-та)

Без особена причина (още през 2008-ма) ми дойде муза за творене в мое място, главно в знак на протест срещу всички захаросани бебешки писания. Междувременно, мои неща са излизали в сп. “Моето бебе и аз” (отдавна), няколко поредни броя на сп. “Шарено” – май през 2009-та, 3-4 статии онлайн в  Az-jenata.com…, нещо такова. Мои неща има и тук, в “Пътеводител на културния стопаджия”. А! И един криминален (моля ви се) разказ в сп. ‘Осем’!:) Доста мои материли и интервюта с вдъхновяващи хора има в “ОМ – създаваме и взаимодействаме отворено и положително

Поддържам групите във Фейсбук:

Новите деца и образованието

Литературен клуб “Бел Епок”

Заповядайте и там!:)

Напоследък много силно ме влекат теми като адекватни грижи за децата в здравеопазването, възпитание и отглеждане на “новите” ни умни и звездни деца, защита на онеправдани членове на обществото ни и други такива. 

Така че се опитвам да съм активна. Не само да говоря и пиша, но и да действам. Живеем във времена, в които всеки един от нас трябва да е лично, обществено и социално активен, днес и сега. За да не си кажат някой ден децата ни – “Ееех, ако родителите ни са били по-непримирими и активни като млади, сега на нас нямаше да ни е толкова трудно…” /Колко от вас понякога тайничко си го мислят, хайде?/

Както пише един от любимите ми автори, Дорийн Върчу: “А как да учите хората? По всеки възможен начин – например, давайте личен пример, пишете книги и статии, изпращайте писма на издатели и публицисти, предприемайте конкретни действия в образователните и правителствените системи и/или изнасяйте лекции и се изявявайте в медиите.” Вдъхновяващо, а? Е, аз се опитвам да го правя. Днес и сега:)

 

Живеем си във Варна. (Ех, хубава си… )


И още: 

Гласувам.

Не ям месо.

Дарявам кръв.

Карам колело.

Отглеждам цветя.

Не пия концентрат, не пуша.

Не наранявам хора и животни.

Шофирам разумно, спазвам законите.

Обичам, пазя и изисквам да се пази природата.

Поддържам апартамент в града и къща на село.

Чета книга от книга и имам голяма библиотека.

Спазвам и изисквам морал във всяко отношение.

Нямам шеф, работя за себе си и семейството си.

Грижа се за градина и отглеждам сама храната си.

Протестирам против продажни политици, безплатно.

Обичам да се занимавам с деца(та си) и да пиша за това.

Слушам алтернативен рок и мелодичен метъл, нито минута чалга.

Вярвам във Висшата сила, в ангели, в съществуването на Анастасия и в добрите извънземни.

Върша доброволно общественополезни неща (домоуправител и активен училищен настоятел – и това са само постоянните).


Опитвам се да бъда промяната, която искам да видя в света.


ИСТИНАТА ЗА… ВЪРШЕНЕ НА СЛУЖЕБНА РАБОТА У ДОМА С БЕБЕ

   

КАКВО СИ ПРЕДСТАВЯМЕ:  Знам, че ще ми е по-трудно да работя вкъщи, докато се грижа за бебето. Но аз съм отговорен и организиран човек. Всичко с къщата и домакинството ще е наред. Бабите и таткото много ще помагат. Ще имам време да работя на служебния лаптоп, докато бебето блажено спинка в кошчето си в слънчевия следобед. Ще докажа на шефа и колегите, че който го може си го може, дори и при такива обстоятелства. Всички ще ме уважават и ще ми се възхищават.  Ще бъда нещо средно между СуперМама, Лара Крофт и Али Макбийл!

 КАКВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНАТА: Какво? Да актуализирам частта с моите няколкостотин  продукта в служебния сайт? Сигурно се шегуват… Вярно, дадоха ми лаптоп, но засега го използвам за чат с приятелки, за зяпане по бебешките сайтове и майчински форуми, за търсене в Google на ключови думи от рода на  „конюнктивит”, „ хомеопатия” и   Chipolino”… Разбира се, веднага направих и сайт със снимки на бебето си и го разпращам на всички с маниакалната увереност, че осветлявам деня им (дори и на някои колежки – колко наивно!) 🙂

Добре, как бих могла да обясня на шефа си, че да си чатя с най-добрата ми приятелка, която се омъжи в Люксембург и има дете на годинка за мен е по-важно от всичко останало? Как да му обясня, че ако не си пишем психарски мейлчета с братовчедка ми в София, няма да запазя разсъка си? (Само да уточня, че тя си гледа детето и работи от къщи, но има БАВАЧКА!) Как да му обясня, че ако не си драсна някой ред с приятелите, които имат по-различно ежедневие от моето, няма  да изкарам до края на деня? Как да му обясня, че ако не поискам съвет от приятелката си с дете и която е любител-хомеопат, ще се побъркам и ще изпадна в постродилна паника? Или че ако не си пиша мейли с омъжената ми в чужбина приятелка, няма да мога да се успокоявам, че и там дете се гледа трудно, че и на нея рядко й помагат (а после я укоряват, че сина й бил прекалено привързан към нея??)  

Как бих могла да му призная, че ако все пак ми остане някакво време, свободно от бебе, по-голямо дете, мъж, разходки, чистене, готвене, пране, гладене, грижи за личната хигиена (това НЕ включва прическа, съжалявам!), поливане на цветята …, все пак предпочитам да го прекарам хапвайки си нещо и четейки новия брой на любимото си бебешко списание. А не в опити да си спомня как, по дяволите, се форматираха тези екселски таблици и от кой зает колега да поискам последната ценова листа? Как да му обясня, че се страхувам да отворя служебната си поща, защото имам около 38 страници спам през последните 2 седмици (знам, знам, трябва да я чистя по-редовно)? Как да му призная, че почти забравих какъв беше телефонният номер в офиса?:))) Страхувам се, че няма да мога… Ще опитам, но няма да ме разбере. И когато все пак (с неимоверни усилия, луда организация и работа само късно нощем) успея  да предам част от нещата, колегите ми казват – браво,  айде сега направи и останалото, че иначе шефа ще накара нас – и крехката ми мотивация напълно изчезва! НА-ПЪЛ-НО!

И ВСЕ ПАК? И все пак, като успея да свърша нещо полезно за офиса и шефа, който наистина много ме е подкрепил (въпреки, че едва ли е планирал втората ми бременност като ме е назначавал), се чувствам все още част от екипа, полезна и многофункционална, както повечето майки днес? И поне за себе си се чувствам като нещо средно между СуперМама, Лара Крофт и Али Макбийл (или нещо такова, де)…

Което не е малко, нали?! 

                                                  


 

                                             Целувки :  Милена Пехливанова  (Mama Memi)